Читать «Софи» онлайн - страница 133

Това я накара да се загледа съсредоточено към елегантните тухлени конюшни. Миг по-късно въздъхна и се отказа. Конярите знаеха по каква задача е излязла, тъй като бяха говорили за кучето, когато бе минала покрай тях на път към парка. Ако Минг-Минг се озовеше там, те непременно щяха да изпратят някой да я извести.

В такъв случай оставаше само ливадата. Огледа я и се отказа и от тази вероятност. Пред погледа й се простираха километри равна площ, но нищо не помръдваше. Очевидно Минг-Минг бе побягнала в някоя от другите посоки. Въпросът бе: в коя по-точно?

Девойката реши да започне от езерото. Нямаше смисъл да пропилее часове в претърсване на еленовия парк, когато щяха да й бъдат нужни само минути, за да огледа павилиона за пикник. Софи се впусна да го търси.

Не откри животното край езерото.

Нямаше признаци, че е и в ливадата.

Готова да се разплаче, тя се спусна към последната си надежда — конюшните. Може би конярите я бяха търсили, докато беше в гората. Тя се втурна в двора на конюшните, викайки запъхтяно: Дики? Конрад? Джоузеф?

Никакъв отговор.

Огледа се трескаво, като дишаше тежко. Макар да не виждаше никой от конярите, вратата в далечния край на сградата бе широко отворена. Сигурна, че хората са вътре, и изпълнена с надежда, че са там с Минг-Минг, девойката забърза към отворената врата.

— Извинете? Има ли някой вътре? — извика тя и пристъпи прага.

Направи няколко крачки навътре и спря в очакване на отговор, като се взираше по широкия коридор, от двата края на който имаше преградени с махагон отделения за конете.

Две тихи изцвилвания и едно изпръхтяване от жребеца с недружелюбен вид вляво бяха единственият отговор.

Софи извика отново, този път по-силно. И отново никакъв отговор. В очите й имаше сълзи на безсилие и тревога. Обърна се с намерението да излезе, но в следващия миг спря рязко. Конярите не бяха тук, но може би…

Тя се провикна:

— Тук, Минг-Минг! Тук, бау-бау… бау-бау… бау-бау! Миши! Тук…

— Хей! Защо търсиш дявола тук? — дочу се зад нея момчешки глас.

Софи се обърна; на прага стоеше Робин, дванайсетгодишното конярче, а луничавото му лице бе набърчено от ужас. Думите му убиха последната и надежда.

— Значи Минг-Минг не е тук — промълви тя.

— Разбира съ, чи не е тук. К’во шъ прай тук?

— Възможно ли е някой друг от конярите да я е видял и да не ти е казал?

— Не. Днес е четвъртък. А в четвъртък нищо ни съ случва, без аз да знам.

— Сигурен ли си?

— Да. Четвъртък е денят, в който помагам да се упражняват и мият конете. Тогаз работя както с конярите, така и с дресьорите на животните. Сега всичките са от другата страна, в отделението за ожребване. Любимата кобила на нейно височество, Лили, трябва да се ожреби всеки момент. — Наклони глава и я погледна с любопитство. — Защо питаш за дяволското куче? Да не си го изгубила?