Читать «Софи» онлайн - страница 135

— Да не би да са те проклели циганите?

Софи поклати глава.

— Може би старата черна котка на готвачката, Аберкромби, ти е пресякла пътя?

Тя отново поклати глава.

— Не? — Замълча за момент. — Не ми казвай, че си сторила нещо, с което да предизвикаш съдбата, и след това не си чукнала на дърво?

Не можа да не се усмихне на милите му опити да я ободри. Трогната, вдигна очи и отвърна:

— Фанси има право, милорд. Голям шегаджия сте.

Той се ухили до уши.

— Така е, но те моля, да не го казваш на никого. Светът не би трябвало да научи, че граф Линдхърст съвсем не е сериозният, достопочтен човек, за когото го мислят.

— Можете да се шегувате така с всяко момиче в Англия, милорд, и единственото, за което биха ви обвинили някога, е, че сте очарователен.

„И красив“ — добави наум тя.

Вместо да остане доволен от думите й, както се бе надявала, той я погледна объркан. В следващия момент усмивката му изчезна и той се извърна така, че да скрие белега си. Отпусна ръце край тялото си и отстъпи две-три крачки назад.

— Стига сме говорили глупости. Ако бъдеш така добра да ми кажеш, какво те тревожи, ще се постарая да ти помогна.

С натежало сърце при мисълта за неизбежния край на кратката им близост, Софи го гледаше безмълвно и се чудеше кое бе причинило тази рязка промяна в настроението му. Повечето мъже, които познаваше, се надуваха като пауни, когато ги нарекат „очарователни“. Възможно ли бе да не е като другите и за разлика от тях да не харесва и да не иска комплименти? Или презираше само нейните комплименти?

Вероятно беше последното, реши мрачно девойката, спомнила си усмивката му, когато лейди Хелън бе направила комплимент на майка му, че има толкова привлекателен син. Мисълта, че той продължава да я мрази, я накара да заплаче отново.

— Е? — прекъсна я той.

— Ами работата е там…

Искаше й се да му признае чувствата си, да излее всичката си мъка, съжаление и копнеж. Да го помоли да й прости всичко. Но нито можеше, нито смееше, още повече след ужасната му реакция на комплимента й.

Затова потисна чувствата си и каза:

— Става дума за Минг-Минг. Изгубих я. Избяга, докато я разхождах в парка. Оглеждах се, претърсих всичко, но…

Не довърши мисълта си и заклати глава, поразена за пореден път от тежкото положение, в което се бе озовала.

Проблемът й обаче като че ли го развесели.

Объркването й нарасна, ако такова нещо бе възможно. Той очевидно й бе сърдит дори повече, отколкото предполагаше.

Доволно усмихнат, с което затвърди ужасното й подозрение, той се обърна и тръгна към коня си. След като го погали по врата и прошепна нещо в ухото му, отвори закачената на седлото чанта и измъкна оттам сънената Минг-Минг.

Протегна към нея прозяващото се кученце, за да го огледа, и обясни:

— Открих я на пътя край входната порта. Вероятно се е провряла под живия плет северно от езерото и е тръгнала по алеята.

Вместо да изпита облекчение, както бе очаквал Никълъс, Софи заплака още по-горчиво. Объркан, той насочи очи към животното, което го погледна изпод глупавото си боне, и сетне впери поглед в девойката. Тя хълцаше, сякаш преживяваше най-голямата трагедия на света. Линдхърст изсумтя недоволно и попита рязко: