Читать «Софи» онлайн - страница 132
Хедър Кулман
Девойката се отдръпна; за малко не бе ухапана от дребните, но опасно остри зъбки. Лейди Хелън се намръщи.
— Не се дръж така страхливо. Не виждаш ли, че тревожиш бедното сладурче?
Мадмоазел, която сега се намираше зад своята господарка, кимна на Софи и започна да й показва как да отвлече вниманието на кучето с едната си ръка, докато го подхване изотзад с другата.
Девойката се усмихна с благодарност и направи точни така. Първо протегна лявата ръка към зверчето.
Сега ръмженето бе последвано от лай.
В този момент тя промъкна лявата си ръка зад него и бързо го пое.
То отметна глава и захапа въздуха няколко пъти, след това заби зъби в шала й. Задъвка и заразкъсва деликатната тъкан, като издаваше най-ужасни звуци.
— Е?
Софи въздъхна и вдигна очи към нейно височество.
Тя щракна отново с пръсти, този път, за да посочи към ожесточено дъвчещото животно.
— Не виждаш ли, че е разтревожена, момиче? — Тъй като Софи продължаваше да я гледа, без да смее да отговори от страх да не каже какво мисли, лейди Хелън изсумтя презрително и рече: — Не ми казвай, че вече си забравила какво ти обясних относно успокояване нервите на Минг-Минг.
Напълно безпомощна, девойката хвърли умоляващ поглед към французойката. Тя на свой ред се престори, че люлее в ръцете си бебе, като мърдаше беззвучно устни.
Софи се отчая. Не и това. Всичко друго, но не и това.
— Е?
Софи погледна нещастно към кучето, което продължаваше да гризе и къса вече напълно съсипаното й шалче. Искаше й се да умре на място, когато започна да го люлее и да напява:
— Нани, нани…
Глава 17
Като пълзеше покрай живия плет от тисово дърво, Софи извика:
— Тук, Минги! Тук, бау-бау… бау-бау!
Проклетото пале! Трябваше да е някъде из храсталака. Беше го видяла как се шмугна в него… непосредствено след като я ухапа по глезена и я спъна с каишката си. Беше се озовала на земята и всичко пред погледа й се бе размазало като в мъгла, прорязвана от галактика от ярки звезди. Но какво друго можеше да бъде мътното бяло петно с някаква червена лента, ако не кучето, помъкнало червената си кожена каишка? Комета ли?
Ръцете я сърбяха да удуши зверчето. Извика отново, след това се заслуша за някое издайническо изшумоляване. Нищо. Тишина.
По дяволите! Запълзя отново, като ту се провикваше, ту се ослушваше, докато обиколи четирите стени на живия тисов плет, който обграждаше малкия парк. Все така нямаше никакъв резултат.
Сега вече наистина уплашена, тя се спусна през портата; беше сигурна, че кучето е отишло в противоположния край. Обиколи целия външен периметър, като викаше животното. И отново нищо. Къде ли бе отишло проклетото животно?
Обзе я паника. Заоглежда се наоколо. Вдясно бяха конюшните на Хоксбъри, вляво езерото, в което маркизът обичаше да лови риба. Пред нея, отвъд тучна поляна, растеше древен, гъст парк за елени. Зад нея, зад живия плет, се простираше осеяна с валериана и очеболец ливада.
Минг-Минг не се виждаше никъде.
Почти обезумяла. Софи се заоглежда отново, опитвайки се да реши къде да търси най-напред. Може би кучето беше в павилиона край езерото. Или бе зърнало заек и го бе подгонило към еленовия парк. Минг-Минг имаше изключително неприятния навик да атакува всичко, което мърда. Според Робин, едно от четирите момчета в конюшнята, тя обичала особено много да се мотае из краката на конете и да ги хапе по глезените.
