Читать «Софи» онлайн - страница 134

— Да. С-страхувам се, че точно така стана промълви девойката и сведе глава, за да скрие сълзите си.

— Боже! Ни бих искал да съм на твоето място, когат’ лейди ’Елън научи — възкликна Робин, когато тя се обърна и излезе през вратата.

На нея също никак не й се искаше да бъде на това място. Нямаше представа какво щеше да направи нейно височество, когато научи, но то със сигурност щеше да бъде ужасно.

Пресече двора на конюшните и продължи по пътеката, която водеше към къщата, плачейки от отчаяние. Забеляза приближаващия кон едва в последния момент. Тпруу!

Ездачът дръпна с всичка сила юздите.

Огромният жребец се изправи на задните си крака и затанцува.

— Линдхърст! — хлъцна Софи.

— Тпруу! Успокой се, Тайтиъс! Хайде, момчето ми! — изкомандва негово височество, като се опитваше да овладее стреснатото животно.

Конят за малко не го събори, но младият мъж успя да се задържи.

— Спокойно, Тайтиъс! — Жребецът изпръхтя и се изправи още няколко пъти на задните си крака, но постепенно започна да се успокоява под майсторската ръка на своя господар. Когато най-сетне овладя напълно положението, Никълъс хвърли гневен поглед към Софи. — По дяволите, какво се опитваш да направиш? Да се убиеш ли?

Тя го изгледа за момент с блеснали от сълзи очи, като размишляваше мрачно, че май наистина е пропуснала тази възможност. След това заплака отново и занарежда през сълзи:

— Какво ли значение щеше да има? И без това каквото и да направя, все обърквам нещо! О, защо просто не връхлетяхте отгоре ми и не ме отървахте от този скапан живот!

Само след миг той бе вече на земята и я хвана за ръката.

— Боже мой, Софи! Какво се е случило?

Тя поклати глава.

Той дълго се взира в нея, сякаш не знаеше какво да каже или да направи, след това я пусна и извади носната си кърпа от джоба. Постави я в дланта й и прошепна:

— Не ми казвай, че си била ухапана от друг таласъм. — Тъй като тя не отговори, той се усмихна нежно и додаде: — Ако е станало точно така, моля те, бъди сигурна, че ухапването на хоксбърийските таласъми не е отровно и няма никакъв друг опасен ефект.

Толкова мили, толкова съчувствени и изпълнени с топлота бяха и гласът, и изражението му, че девойката се хвърли импулсивно към него. Зарови лице в ризата му и зарида.

Графът настръхна за момент, стреснат от действията й, а после я прегърна.

Тя се сгуши в него. Чувстваше го толкова топъл и солиден; изпитваше странното усещане, че е открила това, което е търсила винаги, нещо, което не би искала да изгуби.

Чувстваше се в безопасност… желана… обичана.

Отчаяното желание това чувство да е истина и убийствената действителност, която го обричаше на невъзможност, я накараха да заридае още по-сърцераздирателно.

— Шшт, Софи. Не плачи — зашепна нежно Линдхърст, като я стисна още по-силно в обятията си. — Всичко ще се нареди, обещавам ти.

Тя поклати глава; въпреки силния си копнеж да му повярва, знаеше много добре, че това никога не може да стане.

— Хайде, хайде, успокой се — продължи графът. — Нищо не може да е толкова ужасно.

— Напротив… може — изплака тя.