Читать «Софи» онлайн - страница 121

Този път с цялата дискретност, която не бе проявила към статуята, Софи започна да си намества бонето, като същевременно се възхищаваше на вида му.

Великолепен. Това беше най-подходящото определение за него. Трябва да е била побъркана, щом е мислила другояче. Той наистина бе по-висок от повечето мъже, които бе виждала, и по-мускулест. Това обаче го правеше още по-привлекателен… по-земен и мъжествен… особено в тези дрехи.

Обзе я вълнение, докато оглеждаше тайно Линдхърст. Макар да носеше дрехи на обикновен работник: груба риза с неопределен цвят, дебели, но плътно прилепнали към тялото кафяви бричове, плътни черни чорапи и кални обувки с дървени подметки, във вида му нямаше нищо обикновено. Той внушаваше респект в не по-малка степен, отколкото когато бе с най-скъпите си дрехи сред висшето общество.

Само дето със сегашното му облекло величието му се разкриваше в още по-голяма степен, а тя му се наслаждаваше. Никога не го беше виждала без фрак или жилетка, какво остава само с разтворена риза, през която се забелязва голата му гръд.

А тя имаше такъв хубав загар и бе изваяна със съвършенство, което можеше да засрами статуята. Младата жена потрепери.

— Софи?

— Хмм?

— Попитах дали би искала да ти помогна с ягодите?

— Ягоди ли? — повтори разсеяно тя, като се питаше какво ли щеше да бъде усещането, ако прокара длан по гърдите му.

Никълъс протегна длан и я постави на бузата й. Тя се притисна в нея и затвори очи от удоволствие.

— Софи?

— Ммм?

— Нали няма да припаднеш?

— Хмм… хмм, какво?

О, колко й харесваше да усеща дланта му, толкова голяма, топла и леко мазолеста.

— Попитах да не би да ти е прилошало от слънцето?

— Хъ… не. Защо?

— Защото лицето ти се е зачервило и дишаш тежко. — Ръката му се премести от бузата на челото. — И ми се струваш малко топла.

Зачервена? Топла? За какво говореше? Едва когато отвори очи и зърна сериозното му изражение, разумът й се възвърна и тя разбра.

Сега вече лицето й пламна, тъй като осъзна какво е сторила. Тя… държеше се като оглупяла от любов безмозъчна женичка и само дето не се беше хвърлила в обятията му. Ох, какво ли си мислеше за нея!

Това, което си мислеше Никълъс, бе, че трябва да я заведе на сянка, и то колкото се може по-скоро. Както винаги, когато се сблъскаше с женската деликатност, той се почувства безпомощен и се огледа наоколо за подкрепа.

Разбира се, не видя никого. Това бе едно от неписаните правила, предавани от поколение на поколение в градините на Хоксбъри: никога не смущавайте представител на семейство Съмървил, докато общува с природата. Очевидно някои от неговите предшественици бяха реагирали доста бурно, когато са ги прекъсвали.

Погледна трескаво към къщата, като се опита да прецени разстоянието до нея. После насочи очи към лицето на Софи, което, ако такова нещо беше възможно, бе дори още по-червено, и пресметна какъв шанс имаше да се добере до сградата, преди да е припаднала.

Ако беше състезателен кон, щеше да заложи двайсет срещу едно… това бе доста рисковано и той би желал да участва. Но не и в този случай. Ако тя припаднеше преди да стигне до къщата, трябваше да я носи. Да, но ако придобиеше пурпурен цвят и престанеше да диша, щеше да се наложи да се погрижи за нея там, където се строполи.