Читать «Софи» онлайн - страница 119
Хедър Кулман
— Страхувам се, скъпа, че си се натъкнала на тъмната тайна на Съмървил… нашата лудост, както я наричат някои, и с основание.
— Лудост ли? — изненада се Софи.
— Лудост — повтори той. — Всички наследници на рода Съмървил — аз самият, моят баща, неговият баща преди това — се раждат с нездравото желание да се ровят в пръстта и да садят. Както казва баща ми, кръвта на Съмървилови не е синя, а зелена.
Девойката отвърна на сериозния му поглед; не беше сигурна как да реагира. И тогава забеляза пламъчетата в очите му и разбра, че се е шегувал. Засмя се и възкликна:
— Какви ги говорите, милорд. Значи лудост за ровене в пръстта, така ли?
Засмяха се, след това погледите им се срещнаха. Двамата замълчаха отново, поразени от неочакваната интимност на мига.
Пръв извърна очи графът.
Софи се почувства неловко и изрече първото, което й дойде наум:
— Кажете, лорд Линдхърст, имате ли особена слабост към… — Обърна се към цветята, с които се занимаваше той. — Маргаритките?
Погледна към лицето му, но веднага отмести очи към цветята. Маргаритки? О, Боже! Възможно ли бе той все пак да е един от мъжете с маргаритките?
Странно. Този път, вместо да я ужаси както преди, мисълта да прокарва по голото му тяло едно от деликатните бяло-жълти цветчета й се стори… вълнуваща.
Вълнуваща? О, небеса! Отвратена от себе си, девойката откъсна поглед от маргаритките и си наложи да го насочи към статуята върху пиедестала.
Очите й едва не изскочиха. Това беше гръцки бог, с красиво оформена физика и изобразен с най-големи подробности…
Божичко! Къде му беше смокиновото листо? Тя се взря в щедрата му анатомия, прекалено смаяна, за да отвърне очи. Когато възвърна способността си да мисли, откри, че е хипнотизирана и не може да отдели поглед от каменния бог. Затова започна да изучава всеки детайл от великолепните му форми, като се чувстваше странно затоплена.
О… о! Но той имаше прекрасни рамене…
Ами гърдите! Ммм, превъзходни. Толкова широки и мускулести…
Колкото до долната част на торса… Усмихна се одобрително на тънкия му кръст и стегнатия корем. Съвършено.
Подозираше, че кръстът и коремът на Линдхърст са точно такива.
Колкото до силните бедра… Лидия щеше да се захласне по тях…
Както правеше винаги, когато видеше бедрата на Линдхърст.
А сега идваше ред на…
Отново се вторачи в интригуващата му мъжественост. Хмм. Никога не се бе замисляла как ли изглежда Линдхърст в тази област. И защо ще се замисля? Никога преди не беше виждала мъжки пенис… Е, добре, де, от плът и кръв. Така че нямаше причина да изпитва интерес и още по-малко — да се отдава на размишления върху този орган.
— Софи? Да не би нещо да не е наред със статуята?
Девойката се изчерви. О, Боже! Той беше забелязал как я гледа. Преглътна с усилие. Дали графът бе разбрал в какво се бе вторачила.
Въздъхна. Сигурно бе разбрал. Не можеше да се каже, че бе оглеждала статуята дискретно.
Или свенливо.
Или скромно.
Обзета внезапно от силното желание да избяга, да се скрие от унижението и срамния си нов интерес към тялото на Линдхърст, тя все пак успя да промърмори:
