Читать «Софи» онлайн - страница 122

Само мисълта да разкопчае роклята й и да разхлаби корсета бе достатъчна, за да го накара да я сграбчи за ръката и да я помъкне към най-близкия източник на сянка — оранжериите. О, не че щеше да му бъде неприятно да я разсъблече; точно обратното. Мисълта да вземе свежата госпожица Барингтън в обятията си и да открие дали това, което се криеше под всичкия този муселин, е така хубаво, както подозираше…

„Престани! Престани с тези мисли, глупак такъв! — смъмри се той. — Момичето наистина се държа добре, но това не означава, че положението се е променило.“ Това бе същата жена, която го бе предала по такъв грозен начин в Лондон. Най-разумно бе да прояви предпазливост и да постави под съмнение мотивите за внезапното и приятелско поведение.

Проблемът бе там, че той никога не бе проявявал мъдрост, когато ставаше въпрос за госпожица Барингтън. И както изглежда, никога и нямаше да прояви. Макар най-искреното му желание бе да я презира, нещо, което тя бе заслужила. Той бе неспособен да я мрази, когато се държеше така мило. Чувстваше се дотолкова обезоръжен от смущението й и заекването й, че бе готов да й прости всички прегрешения…

Точно така се бе почувствал и в неделя; тя бе хукнала след семейство Мейхю и бе признала вината си за злополуката с роклята. Беше толкова разкаяна, толкова притеснена за госпожица Мейхю, че се застъпи за нея, когато докладваше на майка си за инцидента. Освен това бе обърнал вниманието й върху това, че изпълнението на различни домакински задължения е неподходящо за Софи, и бе предложил да й дадат по-подходяща за нейните способности работа. И така сега тя бе помощница на госпожица Стюарт.

— Милорд! Моля ви! Не мога да тичам повече. Аз… започна да ме пробожда вляво.

Линдхърст спря и се намръщи, защото тя измъкна ръката си и я притисна към тялото си.

— Какво?

— Казах, че не мога да бягам повече — изпъшка девойката.

— Да бяга ли? — Графът примигна няколко пъти, опитвайки се да се ориентира, и установи, че се намираха само на няколко метра от стълбите за оранжерията. Мили Боже! Те май бяха бягали наистина, и то с твърде добра скорост, след като бяха изминали подобно разстояние за толкова кратко време. Беше истинско чудо, че в това си състояние Софи не беше загубила съзнание.

Почувства се ужасно при мисълта, че той, който винаги се бе гордял със своето кавалерство, бе принудил една жена, която не се чувстваше добре, да тича. Засрамен, той промърмори:

— Съжалявам. Нямах намерение да те карам да тичаш. Наистина нямах. Увлякох се в бързината да те скрия от слънцето.

Младата жена го гледаше така, сякаш си е загубил ума.

— Но защо? Каква бе причината да искате да ме отведете на сянка? Казах, че се чувствам добре.

— Да, но не изглеждаше добре — отбеляза скептично той. — Не си спомням да съм те виждал друг път толкова зачервена, нито пък да дишаш така тежко.