Читать «Софи» онлайн - страница 123

— О, това ли. — Лицето й отново пламна. — Аз… съжалявам, че съм ви притеснила. Бях почервеняла и развълнувана от, ъъъ… нетърпението си да занеса ягодите на нейно височество. Почти стана време за следобедния чай и не ми се ще да я разочаровам, като не ги види на подноса.

Логиката на обяснението, подсилена от прелестната искреност, с която го изрече, моментално разпръснаха и последните му резерви.

— Наистина съжалявам, че съм ви притеснила — повтори тя и го погледна сериозно.

Никълъс се усмихна.

— Ето какво, Софи. Ти ми прощаваш, задето те накарах да тичаш, а аз ще ти простя, че ме уплаши така.

Тя го наблюдава няколко секунди, сякаш размишляваше върху предложението. А след това се засмя. Това бе мелодичен, весел звук, който нямаше нищо общо с пресиления смях, с който преди бе отговаряла на шегите му.

— Добре, милорд. Дадено. Но само при условие, че ме заведете до ягодите „Насладата на Франческа“.

Линдхърст се засмя и направи лек поклон, внезапно почувствал се много безгрижен.

— Ваш слуга, госпожо — прошепна той и подаде ръка с широк жест.

Тя я пое и се усмихна дяволито.

— Всъщност, милорд, има още едно условие, за да спечелите прошката ми.

— И то е?

Тази естествена усмивка го бе очаровала повече от всичките й предишни изкуствени усмивчици.

— Обещайте, че няма да си мислите нищо лошо за мен, задето ви се развиках преди малко. Точно така си подвикват слугите, за да си привлекат вниманието. Тъй като сега съм слугиня и ви взех за градинар…

— Не е нужно да обясняваш или да се извиняваш — прекъсна я Никълъс, изненадан и трогнат, да, трогнат, че тя се интересуваше от неговото мнение. — Склонността на слугите да крещят ми е добре известна.

— Така ли?

Вероятно нямаше да изглежда толкова изумена дори ако бе наредил да я пуснат във вряло олио заради въпросното прегрешение. Графът кимна, докато я водеше по каменните стъпала към входа на главната оранжерия.

— Разбира се, че ми е известна. Трябва да си глух, за да не го разбереш. Ами да, тази сутрин чух как Фанси вика на Едит да й помогне да обърне дюшека ми, а в този момент тя бе в другия край на коридора.

Софи въздъхна, сякаш й бе причинил болка.

— Казах на Фанси да не вика така, поне ако желае наистина да стане лична камериерка на господарката. Тя обеща да внимава.

— Както разбирам, през последните дни отношенията ви с нея са се подобрили? — осведоми се той, като я преведе през високата стъклена врата.

— Значително, благодарение на вас. — Девойката спря и му се усмихна признателно. Усмивката й бе дотолкова неустоима, че сърцето му престана да бие за няколко секунди. — С Фанси разговаряхме дълго в неделя през нощта и знаете ли какво?

— Не.

— Открихме, че всъщност се харесваме. Тя желае искрено да стане лична камериерка и ме помоли да й помогна да се подготви, така че когато госпожица Стюарт се омъжи за Джон, да може да заеме мястото й. Разбира се, аз й обещах да й помогна, но признавам, че засега това се оказа истинско предизвикателство. Тя не може да чете, а вече сте я чували как говори. Трябва непрекъснато да поправям произношението й или да й напомням да не казва „проклет“ на всяка втора дума.