Читать «Софи» онлайн - страница 115

Девойката поклати отново глава, надвеси се над каменния парапет на моста и се взря в бълбукащото под него поточе, като наблюдаваше как пъстървите изскачат една след друга на повърхността, за да хванат някоя прелитаща муха.

Само за броени минути негово височество се бе превърнал от най-грозен, непоносим звяр в неустоим мъж; мъж, който бе доказал, че изпитва същите чувства, нужди и желания като всички останали. Очите й се бяха отворили още повече след проявената от него уязвимост, тъй като Линдхърст бе опитвал да скрие обезобразената си от белега буза всеки път, когато бе поглеждала към него. Очевидно обидата, която бе изрекла без да се замисли, бе изпълнила със смущение този надарен с такава власт и самоувереност човек. Подобна констатация бе изненадваща и затрогваща.

Именно изумителната промяна на отношенията й към него стоеше в основата на силното й желание да го види. Някак си не можеше да приеме факта, че в действителност той не е звярът, за който го бе мислила. По-скоро бе убедена, че в неделя е станала жертва на някакво временно неразположение, възпрепятстващо нормалното възприятие; трябваше да го види пак, за да разбере каква е истината. За нещастие не го беше срещала изобщо след случката с госпожица Мейхю.

Споменът за нея я накара да настръхне и тя побърза да продължи пътя си.

Никога в живота си не бе изпитвала такъв ужас, както в момента, когато госпожица Мейхю излетя от църквата с разпадащата се рокля. Прииска й се да умре на място от неудобство заради нея. От подобна участ я спаси единствено фактът, че след много настоявания девойката бе извоювала да сложи чудноватите си надуваеми „Плавателни бричове“ и „Водна жилетка“, както виконтът наричаше своите изобретения, вместо прозрачното бельо, което Софи се бе опитала безуспешно да я убеди да облече. Ако не бяха тези странни неща от непромокаемо платно, момичето щеше да се озове почти голо пред богомолците.

Споменът за злощастната случка и съзнанието, че именно тя е виновна за нея, бяха достатъчни, за да предизвикат сълзи в очите й. Макар да бе внимавала много, докато бе „изпуквала гадинките“, очевидно бе прогорила шевовете, в резултат на което дрехата се бе разпаднала.

Беше се почувствала така ужасно, че вместо да се престори на невинна, да измисли някакво извинение или да потърси начин да стовари вината върху друг, както реагираше обикновено в подобни случаи, тя бе хукнала след госпожица Мейхю, за да признае грешката си и да моли за прошка.

Докато бе тичала по пътеката в църковния двор, Софи си бе представяла възможно най-грозни реакции на своята изповед: безмилостно, но напълно заслужено прогонване от маркиза, срамно изобличаване от страна на виконта и истерични обвинения от госпожица Мейхю. Колкото до Линдхърст… ами тя вече не знаеше какво да очаква от него.