Читать «Софи» онлайн - страница 116

Девойката бе изстенала жално и бе минала през портата, която водеше към подобния на лабиринт замък. Докато слизаше по шестте стъпала, водещи към голямата тераса на партера, бе станала свидетелка на изключително странна сцена.

Виконтът и госпожица Мейхю с необичайно зачервени лица бяха вдигнали ръце, допрели едни в други дланите си, и се извиваха като набодени на кука червеи, като напяваха някакви странни слова. Вляво от тях стояха Линдхърст и баща му. Колкото до достопочтения Мартин, той отстъпваше бавно, като си мърмореше под носа нещо за някакви езичници. Едва когато се приближи достатъчно до семейство Мейхю, Софи осъзна, че двамата се молеха на нещо като бог на рибите и риболова. Миг по-късно разбра и причината.

Очевидно те приписваха разпадането на роклята на момичето на гнева на някой си бог Акватикус, убедени, че това е неговото наказание за отмиването на нейния свещен риболовен аромат. А по страстната им молитва ставаше ясно, че са ужасени от божествената му ярост.

Съсипана още повече от благоговейния им страх, тя бе побързала да си признае. Но когато бе стигнала до извинението, което не беше лесна работа, защото езикът и отказваше да й се подчинява, виконтът бе поклатил глава и бе отказал категорично да приеме вината й.

Без да престава да се гърчи, той се бе впуснал в обяснения за това как Акватикус щял да предотврати изгарянето на шевовете, ако „Мейфлай“ не бе низвергнала неговия дар от риболовен аромат. Но тъй като тя бе направила точно това, като се бе изкъпала, и на всичкото отгоре се бе изплакнала с ухаеща на карамфилово масло вода, случилото се можеше да бъде доказателство единствено за гнева на бога на рибите.

Онемяла пред подобна необорима логика. Софи бе погледнала към маркиза и неговия син за помощ. Първият само поклати глава, а вторият сви рамене и обърна глава така, че да скрие белега си. И двамата изглеждаха по-скоро развеселени от проявената от семейство Мейхю езическа благочестивост. Колкото до добрия свещеник… той си бе отишъл отдавна. Очевидно се бе върнал в църквата, за да предупреди и предпази останалите богомолци от злото, до което води почитането на езически богове.

Докато младата жена бе стояла така и бе местила поглед ту към едната, ту към другата групичка, без да знае какво да прави, пред вратата бе спряла боядисаната в бургундскочервено и златно карета на семейство Съмървил. Бръмбли бе измърморил нещо, че щял да потърси съвет от някаква ирландска сьомга, и почти бе хвърлил своята все още молеща се дъщеря в нея. После се бе наместил до нея, Линдхърст и баща му въздъхнаха и ги последваха.

Именно в този момент графът бе срещнал погледа й и бе изрекъл следните загадъчни слова:

— Аз ще се разправям с майка ми.

Това бе последната й среща с него. Нямаше представа какво точно бе искал да каже. Знаеше само, че привечер животът й бе претърпял интересен обрат. Тъкмо се канеше да помисли върху този обрат, когато пред себе си забеляза надвесен над едно цвете човек.