Читать «Софи» онлайн - страница 117

Добре. Значи някой щеше да й помогне за ягодите. Макар да не можеше да каже кой от армията градинари е, тъй като горната част на тялото му бе скрита зад дебел каменен пиедестал, от калта по бричовете му ставаше ясно, че заемаше едно от най-ниските места в йерархията.

Девойката повдигна полите си и забърза към него.

— Хей, градинарю! Имам нужда от помощта ви.

Какво от това, че бе вулгарно една дама да крещи? В момента не беше дама, а прислужница, и слугите не се свеняха да повишават тон.

Човекът вдигна глава.

Софи рязко спря, само на около метър от него. О, небеса! Този мъж не беше градинар; това бе Линдхърст.

И беше красив, също както и в неделя.

Тя го наблюдава известно време, прекалено смутено, за да предприеме каквото и да било. След малко способността й да мисли се възвърна и тя извърна поглед, като се изчерви. Впери очи в земята с желанието да потъне в нея от срам. По дяволите! Какво да прави?

Ако не искаше да я сметне за още по-невъзпитана, трябваше да се извини. Тъй като не беше сигурна как да започне, тя го погледна крадешком през спуснатите си ресници, опитвайки да прецени какво е настроението му.

Той я гледаше с присвити очи и очевидно очакваше някакво обяснение или извинение. Но ако се съдеше по сурово стиснатите му устни, нямаше намерение да приеме нито едното, нито другото.

Малкото самообладание, което й бе останало, се стопи. Обзе я непреодолимо желание да побегне. Какво всъщност бе очаквала? След това, което бе направила, нямаше право да очаква, нито заслужаваше да се отнася към нея по друг начин освен с неприязън. И точно това щеше да получи, ако не…

Ако не направеше нещо, за да запълни пропастта помежду им. Замисли се. Наистина ли искаше да оправи отношенията им? Погледна го отново.

Сърцето й спря да бие за момент. Да, искаше. Повече от всичко друго на света. И първата стъпка беше да се извини. Взела това решение, девойката започна с първото от стотината извинения, които му дължеше:

— Моля да ми п-простите, че ви извиках така, милорд. Това беше крайно… ъъъ… неприлично, за което се извинявам най-покорно. Разбирате ли, просто никога преди не съм виждала един, ъъъ… един… благородник да се рови в пръстта и ви помислих за, ъъъ… за… г-градинар.

Прииска й се да умре в мига, в който изрече последната дума. Ако не го беше обидила с крясъците си, със сигурност го бе направила с извинението. Ровел се в пръстта! И сякаш това не бе достатъчно, ами и бе заеквала като момиченце. О, двойно проклятие! Сега той щеше да добави „неспособна да каже две нормални думи безсрамница“ към десетките други обидни определения, които несъмнено предшестваха името й в неговото съзнание.

Никой не проговори в продължение на доста дълго време, цяла вечност, както й се стори, през която тя не посмя да погледне към Линдхърст. Точно когато вече си мислеше, че съвсем е объркала нещата, той се засмя. Тъй като не знаеше как да тълкува неговата реакция, Софи се осмели да вдигне очи.

Никълъс кимна и прошепна: