Читать «Софи» онлайн - страница 112

В това време Софи седна до своята неприятелка и прошепна:

— Интересува ме, защото съм човек. Също като теб. А нима всички хора не искат да бъдат харесвани и приети от техните себеподобни?

Фанси издаде грозен звук.

— Себеподобни? Пфу! Ние с теб не сме равни. Ти си от голямото добро утро и никога не позволяваш нито на мен, нито на когат’ и да било другиго да го забрави. И как можем да го забравим, след кат’ непрекъснато съ държиш отвисоко и ни срамиш с красивите си приказки.

Софи очевидно се замисли над думите й, после кимна.

— Права си, не сме равни. Не и ако използваме произхода и възпитанието като мярка за сравнение. Но ако премахнем наложените от обществото стандарти, ще видиш, че под различията в говора, поведението и външността всъщност си приличаме много. Ти самата ми го показа току-що.

Искрената смиреност в гласа й стопли сърцето на Никълъс; искрицата пламна, когато Софи го погледна и добави:

— Както направи току-що и негово височество. — Нежният й сив поглед срещна неговия и тя му се усмихна мило. — Благодаря ви, милорд — прошепна.

Крайно объркан, графът се извъртя така, че да не се вижда обезобразената му буза, и кимна. За негово още по-голямо смущение тя не отвърна поглед, а продължи да го наблюдава и се усмихна. И как ти показахме?

Софи насочи вниманието си към Фанси; Линдхърст побърза да благодари на Господ за тази благословия.

— Като те гледах колко си отчаяна от предателството на Чарлз, аз сякаш видях себе си. Негово височество описа своята болка, сякаш описа моята. Аз също бях отхвърлена с презрение.

— Някой шъ мъ ощипе ли? Ти? — изписка камериерката и зяпна от изумление, сякаш нейната неприятелка току-що бе признала, че е танцувала гола на градския площад.

Тя на свой ред се усмихна и кимна.

— Да. Аз. И когато видях, че всички страдаме по един и същи начин за едни и същи неща, осъзнах колко сме свързани всъщност. Това, което ни свързва, е, че всички сме хора с чувства. Научих също така колко лошо можеш да нараниш някого с една безгрижно изречена дума или необмислено действие.

По дяволите. Тя го гледаше отново, но този път не се усмихваше. Погледът й беше сериозен, красивите й очи бяха помрачени от… какво? Угризения? Преди да успее да определи, в далечината се разнесе глъчка и привлече погледите и на тримата.

От църквата излетя госпожица Мейхю, като пищеше с цяло гърло и бежешком късаше роклята си. По петите й се носеше виконтът. От църквата се изсипаха всички богомолци, но само маркизът и достопочтеният Мартин хукнаха след тях.

— Бойн, Мейфлай. Ще отидем веднага на река Бойн и ще се обърнем към сьомгата. Тя ще знае как да усмири бога на риболова — изрева Бръмбли.

— Б-богохулство! Виновна съм в богохулство! — Последното парче от полата на госпожица Мейхю падна и разкри дълги бухнали панталони, ушити като че ли от брезент. Несъмнено и те бяха от многобройните изобретения на баща й. — В-виждаш ли? — Девойката коленичи. — Друг знак. Водните обитатели никога няма да ми простят. Никога! Ох! Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо ужасно, ако отмия риболовния си аромат.