Читать «Софи» онлайн - страница 100

Подаде го на Панси, като си припомни всички завистливи погледи, които й бяха отправили по време на сезона.

— С него ще изглеждаш като принцеса. Нямам търпение да видя лицето на твоя господин Шипли, когато се появиш. — Тъй като приятелката й не помръдна и не посегна да го вземе, тя вдигна очи и се намръщи. — Не ти ли харесва?

Перачката заклати глава, без да откъсва поглед от бонето.

— Сериозно ли говориш? О, Боже! Туй е най-хубавото нещо, коет’ съм виждала. Но… — Вдигна очи; изражението й бе изпълнено с копнеж и несигурност. — Наистина ли искаш да го нося? Трябва да струва цяло състояние.

Софи се засмя и го постави върху главата й.

— Да, наистина. Но само ако обещаеш да сложиш и шала, който върви с него.

Засмя се отново, измъкна богато бродиран син кашмирен шал от куфара си и го наметна върху раменете й.

Момичето дълго остана неподвижно, гледаше като хипнотизирано, после издаде някакъв непонятен звук и се втурна към огледалото. Заоглежда се, като се въртеше ту наляво, ту надясно.

— Боже! О, Боже! — повтаряше тя.

Софи се приближи до нея, за да се насладят заедно на отражението й. Протегна ръка, за да поглади едно от перата, и прошепна:

— Направо сияеш, Панси.

И наистина беше така. С блеснали като топазени звезди очи и порозовели от вълнение бузи малката перачка бе красива.

— О, Софи! — прегърна я буйно Панси. — Как ше мога да ти съ отблагодаря? Никой не е правил таквоз нещо за мен преди.

В отговор приятелката й я притисна към гърдите си.

— Не са нужни никакви благодарности. Много се радвам, че мога да помогна.

— Е, ако някога мога да ти помогна с нещо… квото и да е, само кажи! Чуваш ли! Кажи.

— Ти вече ми помогна, така че никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Панси я погледна учудено.

— Не съм сторила кой знай к’во. Изобщо не можи да съ мери с това тук.

Макар да не бе съгласна с нея, Софи виждаше, че съквартирантката й бе твърдо решена да върне жеста, затова кимна.

— Добре. Ще ти кажа в секундата, в която ще имам нужда… — Не довърши мисълта си, тъй като се сети за роклята на госпожица Мейхю. — Сега, като стана дума, си спомних. Ами да, наистина имам нужда от твоята помощ.

Разпери роклята и обясни своя проблем, като се молеше перачката да може да й помогне.

— Значи си е завъдила от малките гадинки, а? — промърмори Панси, като пое дрехата и започна да я върти и оглежда.

Приятелката й я наблюдаваше тревожно.

— Може ли да се направи нещо, за да се избавим от тях?

— Ами, най-добре шъ е да се изпере — призна девойката, като примигна при вида на един от шевовете на рамото. — Но тъй като нямаме време за това, явно шъ трябва да ги изпукаме.

— Да ги изпукаме? — възкликна Софи, като потръпна при мисълта, че ще трябва да улавят и смачкват всяка въшка поотделно.

Съквартирантката й се засмя, видимо развеселена от нейното изражение.

— Изобщо не е туй, коет’ си мислиш. Шъ ги спукаме с горещина.

— С горещина ли? И, ъъъ, как го правиш? — Предпочиташе да не трябва да пита.

— Лесно, кат’ да си издухаш носа. Просто вземаш една запалена свещ и я прокарваш близо до плата. Гадинките съ спукват от горещината. — Усмихна се и издаде звук, имитираш въпросния шум. — Разбира съ, трябва да съ внимава да ни съ изгори роклята, особено около шевовете. Стане ли тъй, дрехата съ разпада. Туй съ случи с нашата съседка, госпожа Уормби. Ръкавът падна от роклята й както я носеше. — Вдигна поглед и заяви: — Положението не е чак толкоз лошо. Няма петна, а и гадинките можеше да бъдат и повече. Според мен госпожица Мейхю не я е обличала повече от веднъж. Ще изглежда достатъчно добре, след като приключа с изпукването им.