Читать «Софи» онлайн - страница 10

— Ами, нали разбираш, скъпа. След смъртта му открихме, че е оставил едни направо… учудващи дългове. Всъщност бе ипотекирал имението в Маруд.

На племенницата й се стори, че някой я удари с юмрук в корема.

— Изгубил е Маруд? — прошепна тя, припомнила си разказите на своята майка за щастливото й детство там, както и своите безметежни спомени от това място.

Очите й се напълниха със сълзи при мисълта, че нейните деца никога няма да могат да пускат корабчета в езерцето в градината или да играят на криеница сред лабиринта на скритите коридори.

Елоиз кимна тъжно.

— Човекът, който притежаваше бележката, го взе два месеца след смъртта на вуйчо ти. Никога не съм виждала по-противен човек. Така или иначе… — поклати глава, — без приходите от имението не можехме да изплатим останалите дългове. Както виждаш, Еди нямаше друг избор, освен да вземе на заем средства от твоето наследство, за да се справи с тях.

— И колко точно „взе на заем“? — попита Софи, без да се опитва да прикрие горчивината си.

— Четирийсет и две хиляди — отвърна братовчед й. — И като твой настойник имах пълното право да го сторя.

— Но как може да е законно това? Беше ми казано, че приходите от бащиното ми имение ще служат за моята издръжка, а шейсетте и осем хиляди лири от продажбата на неговия бизнес ще бъдат моята зестра.

Едгар стисна устни.

— О, съвсем законно беше, уверявам те. Както виждаш, братовчедке, баща ти действително е оставил всичко на теб, но наследството ти бе поверено на моя баща като твой настойник. Следователно от него е зависело как най-добре да борави с парите ти и той се е спрял на току-що описания план.

— И планът бе прекрасен — додаде Елоиз, като подкрепи думите си с кимване.

Без да обръща внимание на нейния коментар, синът й продължи:

— Когато той умря, настойничеството естествено бе предадено на мен, а с него и правото да управлявам твоите пари. И аз реших, че най-добре би било с тях да погася бащините ми дългове, за да можем да продължим да ти осигуряваме дом.

— А… а останалите двайсет и шест хиляди? Ами имението на баща ми? — промълви с усилие девойката; не знаеше дали да крещи, или да плаче.

Сега бе ред на вуйна й да обясни:

— Виждаш ли, скъпа, преди около три години Еди срещна един човек, който му предложи възможност да инвестира в корабна компания, пренасяща стоки до и от Китай. Той каза, че вложените средства могат да се увеличат многократно. Като смяташе, че така ще може да ти върне парите, които бе взел на заем от теб, и да спечели сам, Еди инвестира останалата част от наследството.

— И? — попита девойката, макар вече да знаеше, че отговорът няма да й допадне.

Елоиз отмести поглед встрани.

— Оказа се, че този човек е мошеник.

— И така, изгубихте всичко. Моята зестра. Имението на баща ми.

— Не. Не имението — отвърна припряно братовчед й. — Него го продадох, за да има от какво да живеем през последните три години и да финансирам представянето ти пред обществото. Така поне имахме достатъчно да платим част от него. Колкото до останалото, след като създадох впечатление, че сме богати, търговците вече бяха готови да ни кредитират.