Читать «Софи» онлайн - страница 9

— Ти изглежда забравяш богатството, което ми остави баща ми — отбеляза тя. — Като го прибавим към десетте хиляди на Джулиан, ще се справим блестящо, уверявам те.

— Едгар — изпъшка Елоиз, — мисля, че трябва да й кажеш…

— Остави това на мен, майко. Твоята прекалена снизходителност я направи толкова вироглава. Освен това — тънките му устни се извиха в цинична усмивка, — както сама обичаш да отбелязваш, аз съм нейният настойник. Като такъв е мой дълг да се погрижа да я задомим възможно най-изгодно. И аз реших, че Линдхърст отговаря най-добре на това условие.

— А ако откажа да се омъжа за него? — попита Софи.

— Тогава ще те хвърлят в затвора, където най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да бъдеш блудница.

Девойката зяпна, изгубила за момент ума и дума. После осъзна, че думите му бяха просто напразен опит да я накара да му се подчини, и се изсмя.

— Каква глупост! Не можеш да ме изпратиш в затвора, задето отказвам да се омъжа за Линдхърст!

— Така е, не мога. Но твоите кредитори могат да те изпратят, ако не успееш да си уредиш сметките с тях — отвърна мрачно той.

— Но, разбира се, че мога да ги уредя. Сам знаеш много добре, че мога — възкликна Софи, като не обърна внимание на думите му. — Ти сам си споменавал от време на време, че имам шейсет и осем хиляди лири стерлинги плюс приличен доход от бащиното ми имение.

Братовчед й разтърка слепоочията си. Стисна клепачи и отвърна през стиснати зъби:

— Имението беше продадено преди три години, а шейсет и осемте ти хиляди лири вече ги няма.

— Какво! Не е възможно! — извика Софи, като си мислеше отчаяно, че това е поредната хитрост. — Ти каза на цялото висше общество…

— Лъжи, за да ти купя достъпа в него. Бях сигурен, че с чара и с красотата ти ще си намериш богат съпруг и ще спасиш всички ни от затвора.

— И ти го направи. Спечели сърцето на Линдхърст — извика вуйна й, като я стисна за ръката. — Омъжи се за него и никога повече няма да ти се налага да се притесняваш за пари. Никой от нас няма да се притеснява.

Момичето издърпа дланта си, като местеше поглед от Елоиз към Едгар и обратно.

— Но моето богатство… как…

Събеседниците й се спогледаха, сякаш всеки опитваше да прехвърли на другия задължението да обясни случилото се. Накрая вуйна й въздъхна и се обърна към нея.

— За всичко е виновен вуйчо ти Джон, Господ да даде мир на праха му и любовта му към хазарта.

— Да не искаш да кажеш, че е проиграл на комар всичките ми пари? — възкликна Софи; не й се вярваше, че добродушният й вуйчо е бил способен на подобна низост.

Елоиз поклати така буйно глава, че от перата в косите й полетя черен прашец.

— О, не. Не! Той никога не се е докосвал дори до шилинг от твоето наследство. Шейсет и осемте ти хиляди бяха непокътнати, когато умря. Дори успя да спести още дванайсет хиляди лири от годишния доход, който получаваше от бащиното си имение.

— Как тогава… но… н-не разбирам — промълви задавено девойката.

Елоиз изгледа умолително сина си. Когато й стана ясно, че не може да очаква помощ от него, тя въздъхна отново и продължи: