Читать «Влакът в пет и четирийсет и осем» онлайн - страница 7

— Мис Дент.

— Да.

— Какво искате?

— Да поговоря с вас.

— Елате в службата.

— О, не. Три седмици ходих всеки ден.

— Можете да поискате среща.

— Не — каза тя. — Мисля, че можем да поговорим и тук. Аз ви написах писмо, но бях толкова болна, че не успях да го пусна. В него съм изложила всичките си мисли. Обичам да пътувам. Обичам влаковете. Винаги съм съжалявала, че не съм могла да си позволя лукса да пътувам. Предполагам, че вие всяка вечер гледате пейзажа и вече не го забелязвате, но пейзажът е приятен за човек, който е лежал дълго на легло. Казват, че Той не е в реката и хълмовете, но аз мисля, че е там. Къде ще намерим мъдростта? Къде ще открием просветлението? Те не са в мене, казва дълбината. Те не са в мене, казва морето; ние чухме силата с ушите си, казват разрушението и смъртта. О-о, знам какво си мислите. Мислите си, че съм луда. Бях отново много болна, но ще се поправя, ще ми стане по-добре, като разговарям с вас. Преди да постъпя на работа при вас, бях дълго време в болница, но там не се опитаха да ме излекуват, а само искаха да отнемат самоуважението ми. Сега от три месеца съм без работа. Но дори и да се наложи да ви убия, не могат да ми сторят нищо друго, освен пак да ме върнат в болницата. Така че аз не се страхувам. Но нека помълчим още малко. Трябва да се успокоя.

С много спирания влакът продължаваше своя път нагоре край брега на реката и Блейк се мъчеше да събере сили и да измисли някакъв план за бягство, но непосредствената опасност за живота му правеше това трудно и вместо разумно да скрои нещо, той си мислеше за многото начини, с които още отначало би успял да й убегне. Но веднъж почувствал тези свои съжаления, той съзна пълната им безполезност. Все едно сега да започне да съжалява, че се бе показал доверчив, когато тя за първи път спомена за месеците, прекарани в болница. Да съжалява, че бе измамен от нейната стеснителност, нейната неувереност и почерка й, който напомняше следи от нокти. Нямаше как да се поправят грешките и той разбра, може би за първи път в зрелостта на живота си, пълната сила на съжалението. Видя през прозореца няколко мъже да ловят риба във вече почти черната река, после мина една разнебитена лодка, скована сякаш от парчета дъски, изхвърлени на брега.

Мистър Уоткинс бе заспал и хъркаше. Мисис Комптън четеше вестника си. Влакът изскърца, намали ход и несигурно спря на друга гара. Блейк различи южния перон. Няколко пътници чакаха да потеглят за града. Виждаха се работник с котелка за храна, изискано облечена дама и жена с куфар. Те стояха раздалечени един от друг. На стената зад гърба им висяха залепени реклами — мъж и жена, които вдигаха наздравица. Реклама на гумения ток „Котешка лапа“ и снимка на хавайска танцьорка. Техният ободряващ ефект не стигаше по-далече от локвите на перона и там изчезваше. Перонът и хората изглеждаха самотни. Влакът се изтегли от гарата сред пръснатите светлини на предградието и потъна в мрака на полето и реката.

— Искам да прочетете писмото ми, преди да стигнем Шейди Хил — каза тя. — То е на седалката. Вземете го. Щях да ви го изпратя, но бях много болна и не можех да излизам. Не съм излизала от две седмици. Три месеца съм без работа. Не съм разговаряла с никого освен с хазайката. Моля ви, прочетете писмото ми.