Читать «Влакът в пет и четирийсет и осем» онлайн - страница 9

Мистър Уоткинс изведнъж се събуди, облече палтото си, нахлупи шапката и се усмихна на мисис Комптън, която събираше пакетите си с много ръкомахания. Стигнаха вратата. Блейк се присъедини към тях, но никой от двамата не го заговори и не даде вид, че е забелязал жената зад гърба му. Кондукторът отвори вратата и Блейк съзря на платформата на другия вагон неколцина свои съседи, които също бяха изпуснали експреса и сега търпеливо и уморено чакаха в бледата светлина пътуването им да свърши. Той вдигна глава, за да види през вратата изоставената голяма къща вън от града с табелката „Минаването забранено“, закована на едно дърво. После се появиха бензиновите цистерни. Железобетонните подпори на моста минаха толкова близо до отворената врата, че той би могъл да ги докосне. После изникнаха първите електрически стълбове на северния перон, табелата „Шейди Хил“ в черно и златно, малката затревена площ и цветната леха, поддържани от дружеството за подобряване на бита. След това таксиметровата колонка и един ъгъл от старомодното депо. Отново заваля; като из ведро. Той чуваше плисъка на водата и виждаше светлините, отразени в локвите и лъскавия паваж. Безгрижният шум на плясъка и шуртенето създаваха в съзнанието му представата за убежище, така леко и странно, сякаш принадлежеше към такова време от живота му, за което вече не можеше да си спомни.

Той слезе по стълбите. Тя го следваше плътно зад гърба му. Десетина коли чакаха на гарата със запалени мотори. Няколко души слязоха и от останалите вагони. Той познаваше повечето от тях, но никой не предложи да го откара. Хората вървяха поотделно или по двойки и се придържаха нарочно към покритата страна на перона, за да се запазят от дъжда. Клаксоните на колите ги призоваваха. Време беше за прибиране в къщи, време за аперитив, време за любов, време за вечеря. Той различаваше светлините на хълма — светлини, при които къпеха децата, готвеха месото, миеха чиниите, светлини, които блестяха в дъжда. Една по една колите прибираха главите на семействата, докато останаха само четирима. Двама от забравените пътници заминаха с единственото такси в селото. „Съжалявам, мили — каза нежно на съпруга си една жена, появила се няколко минути по-късно. — Всичките ни часовници са назад.“ Последният пътник погледна ръчния си часовник, погледна дъжда и тръгна смело пеш. Блейк го видя да тръгва и му се стори, че те имат някаква особена причина да си кажат „сбогом“. Но не както казваме „сбогом“ на приятели след забавление, а както изричаме „сбогом“, когато сме изправени пред неумолимата и нежелана раздяла с духа или със сърцето. Стъпките на човека отекнаха, когато прекоси паркинга към тротоара, и после стихнаха. В гарата започна да звъни телефон. Звънеше силно, на равни интервали, но никой не отговаряше. Сигурно някой искаше да разбере кога тръгва следващият влак за Олбъни, но мистър Фланаган, началник-гарата, си бе отишъл преди един час в къщи. На тръгване беше угасил всички лампи. Светеше само в празната чакалня. Светеха лампи тук-таме и на перона с онази особена тъга на мижавата и безцелна светлина. Те осветяваха хавайската танцьорка, двойката, която пиеше наздравицата, и гумения ток.