Читать «Влакът в пет и четирийсет и осем» онлайн - страница 5

Но нито изчезналата усмивка на мисис Комптън, нито мръсната коса на мистър Уоткинс можеха да намалят удоволствието на Блейк, че е седнал неудобно, дълбоко под земята, във влака в пет и четирийсет и осем. Вагонът беше стар и странно миришеше на противовъздушно скривалище, в което много семейства са прекарали нощта. От тавана върху главите и раменете на двамата се стелеше мъждива светлина. По нечистото стъкло на прозореца имаше ивици, останали от дъжда, валял при друго пътуване, и облаци вонящ дим от лули и цигари излиташе иззад всеки вестник, но за Блейк обстановката подсказваше само, че се движи по безопасен път, и след допира си с опасността той дори чувстваше известна топлота към мисис Комптън и мистър Уоткинс.

Сега влакът пътуваше на повърхността при бледата дневна светлина. Предградията и градът смътно припомняха на Блейк за жената, която го бе проследила. За да избегне всякакви разсъждения и съжаления спрямо нея, той насочи вниманието си към вечерния вестник. С крайчеца на окото си следеше пейзажа. Той беше индустриален и в този час тъжен. Виждаха се машинни депа и складове, а над тях той съзря процеп в облаците и струя жълта светлина.

— Мистър Блейк — каза някой. Той погледна нагоре. Това беше тя. Стоеше там, хванала се с една ръка за гърба на седалката, за да запази равновесие в люлеещия се вагон. Тогава Блейк си спомни името й — мис Дент.

— Здравейте, мис Дент — каза той.

— Имате ли нещо против да седна тук?

— Не, разбира се.

— Благодаря ви. Много сте любезен. Не искам да ви притеснявам. Не искам…

Той се бе уплашил, когато вдигна поглед и я видя, но плахият й глас бързо върна увереността му. Блейк се отмести — този безполезен и инстинктивен жест на гостоприемство — и тя седна. Въздъхна. Той усети миризмата на мокрите й дрехи. Носеше безформена черна шапка с евтино перо, зашито на нея. Видя, че палтото й е от тънък плат. Носеше ръкавици и държеше голяма дамска чанта.

— Сега в тази ли посока живеете, мис Дент?

— Не.

Тя отвори чантата и посегна за носната си кърпичка. Беше се разплакала. Той се озърна във вагона — никой не ги гледаше. Седял бе до хиляди пътници във вечерния влак. Забелязвал бе дрехите им, дупките на ръкавиците и ако спяха и мърмореха насън, се питаше какви ли са грижите им. Бързо определяше всички, преди да зарови нос във вестника. Разделяше ги на богати и бедни, на умни и тъпи, на съседи и непознати. Но нито един от хилядите не бе плакал. Когато тя отвори чантата си, той си спомни нейния парфюм. Усетил го бе на кожата си онази нощ в квартирата й.