Читать «Влакът в пет и четирийсет и осем» онлайн - страница 6

— Бях много болна — каза тя. — За първи път от две седмици напускам леглото. Бях страшно болна.

— Съжалявам, че сте боледували, мис Дент — каза той достатъчно високо, за да го чуят мистър Уоткинс и мисис Комптън. — Къде работите сега?

— Какво?

— Къде работите сега?

— О, не ме разсмивайте — каза меко тя.

— Не разбирам.

— Вие отровихте съзнанието ми.

Блейк изпъна врат и изправи рамене. Тези измъчени движения изразяваха краткото му, но безнадеждно желание да бъде на друго място. Присъствието й не предвещаваше нищо добро. Той си пое въздух и огледа с дълбоко чувство полупразния, полуосветен вагон, за да укрепи усещането си за реалност в един свят, където заплахите не бяха чак толкова много. До него достигаше тежкото й дишане и миризмата на просмуканото й от дъжда палто. Влакът спря. Слязоха една монахиня и мъж в работен комбинезон. Когато влакът отново потегли, Блейк сложи шапката си и посегна към шлифера.

— Къде отивате? — попита тя.

— В съседния вагон.

— А, не! — каза тя. — Не, не, не. — Тя доближи бялото си лице толкова близо до ухото му, че той усети топлия й дъх на бузата си. — Не правете това! — прошепна тя. — Не се опитвайте да ми избягате. Имам пистолет и ще ви убия, а не искам! Единственото ми желание е да разговарям с вас. Не мърдайте или ще ви убия. Недейте, недейте, недейте.

Той знаеше, че и да поиска, не би могъл да се изправи и да извика за помощ. Езикът му се беше подул и станал два пъти по-голям и когато се опита да го помръдне, той ужасно се залепи за небцето. Краката отмаляха. Помисли, че онова, което трябва да направи, е да изчака сърцето му да усмири лудешкото си биене и тогава трезво да прецени опасността. Жената седеше малко косо и пистолетът в чантата бе насочен право в корема му.

— Разбирате ме, нали? Разбирате, че говоря сериозно.

Той се опита да каже нещо, но все още беше занемял. Само кимна.

— Сега ще помълчим — каза тя. — Така се развълнувах, че мислите ми се объркаха. Ще помълчим, докато събера мислите си.

Блейк се мъчеше да си внуши, че помощ не може да дойде. Беше въпрос на минути. Все някой щеше да забележи израза на лицето му или нейната странна поза, щеше да спре, да се намеси и всичко щеше да приключи. Оставаше му да чака, докато някой забележеше положението му. Той виждаше от прозореца реката и небето. Облаците се търкаляха надолу като жалузи и докато ги наблюдаваше, ивица оранжева светлина заблестя на хоризонта. Блясъкът се разля — той виждаше как се движи над вълните, докато покри бреговете на реката с бледа огнена светлина. После угасна. Помощ ще се появи след минута — окуражаваше се той. Помощта ще дойде преди следващата спирка. Но влакът спря, хора слязоха и се качиха, а той продължаваше да живее по милостта на жената, седнала до него. Блейк не допускаше възможността да не се появи помощ. Възможността да не забележат състоянието му. Това, че мисис Комптън можеше да си помисли, че води на вечеря в Шейди Хил някоя своя бедна роднина, беше нещо, за което щеше да разсъждава по-късно. Слюнката му се върна в устата и той проговори.