Читать «Влакът в пет и четирийсет и осем» онлайн - страница 8

Той взе писмото от седалката. От противния допир до простата хартия Блейк почувства, че пръстите му се омърсиха. Писмото бе прегънато два пъти.

Мили съпруже, бе написала тя с безумния си криволичещ почерк. Казват, че човешката любов води към божествената, но дали е вярно? Сънувам те всяка нощ. Обземат ме страшни желалия. Винаги съм имала дар за сънища. Във вторник сънувах вулкан, от който изригваше кръв. В болницата ми казаха, че искат да ме излекуват, но те искаха само да отнемат самоуважението ми. Караха ме да сънувам единствено как шия и плета кошници. Но аз защитих своя дар за сънища. Аз съм ясновидка. Мога да предскажа кога ще позвъни телефонът. През целия си живот никога не съм имала истински приятел…

Влакът отново спря. Появи се друг перон, друга реклама на двойката, която пие наздравица, на гумения ток и на хавайската танцьорка. Внезапно жената отново притисна лицето си до Блейк и прошепна на ухото му:

— Знам какво мислите. Разбирам по израза на лицето ви. Мислите, че ще се отървете от мен в Шейди Хил, нали? О, аз съм кроила това седмици наред. Нямаше за какво друго да мисля. Оставите ли ме да говоря, не ще ви сторя нищо лошо. Мислех си за дядо ми. Искам да кажа, ако в света има хора, които олицетворяват злото, нима не е наш дълг да ги унищожим? Аз знам, че вие винаги посягате на слабите. Знам от опит. О, понякога си мисля, че трябва да ви убия. Мисля си, че вие сте единствената преграда между мен и щастието. Понякога…

Тя докосна Блейк с пистолета. Той усети дулото, опряло в корема му. От такова разстояние при влизането си куршумът щеше да направи съвсем малка дупка, но на гърба му щеше да се получи отвор, голям колкото футболна топка. Той си спомни за непогребаните трупове, които бе видял през войната. Споменът нахлу изведнъж: черва, очи, раздробени кости, изпражнения и други мръсотии.

— В живота си мечтаех само за малко любов — каза тя и намали натиска на пистолета.

Мистър Уоткинс продължаваше да спи. Мисис Комптън седеше спокойно, скръстила ръце на скута си. Вагонът леко се олюляваше и шлиферите с цвят на гъба, окачени между прозорците, се поклащаха едва-едва при движението на влака. Блейк беше опрял лакът на прозореца и лявата му обувка стоеше върху защитната мрежа на тръбата за парното. Вагонът вонеше на занемарена училищна стая. Пътниците, изглежда, спяха, разграничени един от друг. Блейк чувстваше, че никога няма да се отърве от миризмата на спарено, мокрите дрехи, мъждукащата светлина. Той се опита да извика на помощ добре пресметнатите самоизмами, с които понякога се ободряваше, но сега нямаше дори сила да се надява на каквато и да е самоизмама.

Кондукторът подаде глава през вратата и извика:

— Шейди Хил! Следващата гара Шейди Хил.

— Сега — каза тя. — Сега тръгнете пред мен.