Читать «Влакът в пет и четирийсет и осем» онлайн

Джон Чийвър

Влакът в пет и четирийсет и осем

Блейк я видя, като излизаше от асансьора. Няколко души, главно мъже, стояха във фоайето и чакаха приятелките си, отправили погледи към вратите на асансьора. Тя беше сред тях. Щом я видя, на лицето й се изписа презрение и решимост и той веднага съзна, че тя е чакала именно него. Не отиде при нея. Тя нямаше работа с него. Нямаше и какво да си кажат. Той се обърна и тръгна към стъклените врати в дъното на фоайето с онова чувство на лека вина и объркване, което изпитваме, когато минаваме край стар приятел или съученик, опърпан, болен или сполетян от друга някаква беда. Часовникът на Уестърн Юниън показваше пет и осемнайсет минути. Имаше време да хване експреса. Докато чакаше реда си пред въртящата се врата, той видя, че вън все още валеше. Беше валяло целия ден и сега Блейк забеляза колко много дъждът подсилваше шума на улицата. Вече вън, той тръгна бързо на изток към Медисън Авеню. Движението беше задръстено и клаксоните ревяха настойчиво на едно кръстовище в далечината. Тротоарът беше претъпкан. Чудеше се какво ли би могла да спечели, като го зърнеше да излиза от службата в края на работния ден. После си помисли, че може би го следи.

Когато се движим в града, ние рядко се обръщаме да погледнем назад. Навикът възпря Блейк. Той се ослуша за момент — глупаво, — стори му се, че както вървеше, различава стъпките й сред този свят от звуци в града в края на един дъждовен ден. Тогава забеляза пред себе си, от другата страна на улицата, пролука в стената от сгради. Нещо е било срутено. И на мястото имаше нов строеж, но стоманената му конструкция се издигаше едва-едва над временната ограда до тротоара и светлина струеше през процепа. Блейк спря. Загледа се в една витрина. Това беше магазин за домашно обзавеждане или продажби на търг. Витрината бе наредена като трапеза при угощение. На масичката за кафе имаше чаши и списания; във вазите бяха сложени цветя, но цветята бяха мъртви, чашите празни и гостите не бяха дошли. Блейк видя в стъклото на витрината съвсем ясно отражението си, а зад гърба си — като сенки — минаващите тълпи. После видя нейния образ — толкова близо до себе си, че се стресна. Тя стоеше само на една-две крачки зад него и той можеше да се обърне и да я попита какво иска, но вместо да покаже, че я е познал, той рязко се отдръпна от отражението на изкривеното й лице и пое отново по улиците. Тя може би искаше да му навреди, може би искаше да го убие.

Внезапността, с която тръгна, когато видя лицето й, изсипа водата, събрала се отзад на шапката му така, че част от нея се стече във врата му. Усещането беше неприятно като изпотяване от страх. Студената вода, която шибаше лицето и голите му ръце, гранивият дъх на мокрите канавки и паважа, чувството, че влагата започва да прониква в краката ти и че може би ще простинеш, всичките несгоди, когато вървиш пеша в дъжд, сякаш увеличаваха заплахата на неговия преследвач, придаваха болезнено усещане за собственото тяло и лекотата, с която може да бъде наранен. Той виждаше пред себе си ъгъла на Медисън Авеню, където светлините бяха по-ярки. Струваше му се, че ако стигне авенюто, всичко ще се оправи. На ъгъла имаше хлебарница с два входа и той влезе от вратата на напречната улица, купи си кифла като всеки пътник и излезе през вратата откъм авенюто. Тръгна надолу по него и видя, че тя го чака до една будка за вестници.