Читать «Сбогом, братко» онлайн - страница 3

Лорънс отвърна, че му е все едно. Наля си мартини и тъкмо тогава слезе Рут и отидохме да вечеряме.

Макар че преди вечерята, докато чакахме Лорънс, пихме много, всички желаехме началото да бъде добро и да има мир. Майка ни е дребна женица, чието лице и сега поразително напомня някогашната й красота. Тя разговаря с необикновена лекота, но тази вечер ни занимаваше с някакъв проект за обработване на земята, който се прилагал в горния край на острова. Диана е толкова красива, колкото сигурно е била и мама: тя е одухотворена и очарователна жена, обича да говори за развратните си приятели французи, но тази вечер разказваше за швейцарското училище, където бе оставила двете си деца. Досещах се, че вечерята е замислена да достави удоволствие на Лорънс. Не беше прекалено богата и нямаше нищо, което би го обезпокоило със своята екстравагантност.

След вечеря, когато се върнахме на терасата, облаците бяха наситени с онази светлина, която им придава цвета на кръв, и аз се радвах, че Лорънс ще може да се любува на такъв огнен залез. След малко дойде някакъв мъж да вземе Диана. Казваше се Едуард Честър. Запознала се с него във Франция или на парахода. Сега бе отседнал за десетина дни в хотела на селото. Представиха го на Лорънс и Рут, а после той и Диана излязоха.

— С този ли спи сега? — попита Лорънс.

— Как можа да кажеш такова ужасно нещо! — възмути се Хелън.

— Трябва да се извиниш за това, Тифти! — каза Чади.

— Не знам — каза уморено мама. — Не знам, Тифти. Диана има право да върши каквото си иска и аз не задавам неприлични въпроси. Тя е единствената ми дъщеря. Не я виждам често.

— Ще се върне ли във Франция?

— Връща се след две седмици.

Лорънс и Рут седяха на ръба на терасата нито на столове, нито в кръга от столове. Със стиснатата си уста брат ми приличаше на пуритански духовник. Понякога, когато се мъча да проумея неговата душевна нагласа, си мисля за корените на нашия род в тази страна. На това ме наведе неодобрението му към Диана и нейния приятел. Клонът на Помероеви, към който принадлежим ние, води началото си от един свещеник, възвеличен от Котън Мадър за неговата неуморна борба срещу дявола. Помероевци са били свещеници до средата на деветнадесети век и остротата на тяхната мисъл — „на човек е съдено да страда, всяка земна красота е похотлива и порочна“ — е съхранена в книги и проповеди. Характерът на нашето семейство донякъде се измени — то стана по-безгрижно, но от ученическа възраст си спомням много родственици — старци и баби, — които сякаш теглеха към мрачните дни на свещеничеството, вълнуваха се от чувството за вечна вина и боготворяха самобичуването. Ако си израсъл в такава атмосфера, а в известен смисъл ние бяхме, аз мисля, че е изпитание на духа да можеш да отхвърлиш склонността, която тя ти е създала, към вина, самоотричане, прикритост и разкаяние и ми се струва, че подобно изпитание Лорънс не би издържал.

— Това ли е Касиопея? — попита Одет.

— Не, мила — каза Чади. — Не е Касиопея.