Читать «Сбогом, братко» онлайн - страница 6

— Представяш ли си, да прахосаш хиляди долари, за да направиш една солидна къща да прилича на развалина — каза Лорънс. — Представяш ли си каква нагласа на съзнанието предполага това! Представяш ли си така силно да желаеш да живееш в миналото, че да си готов да платиш надници на дърводелците, за да обезобразят входната ти врата!

Спомних си за Лорънсовата чувствителност към времето и неговото отношение и мнение относно нашите чувства към миналото. Чул го бях да казва преди години, че ние, приятелите ни, нашата част от нацията, сме неспособни да се справим с проблемите на настоящето и затова като окаяни старци сме се обърнали към онова, което си въобразяваме, че е било по-щастливо и по-скромно време и че нашият вкус към преобразяванията и романтиката на свещите са мерило за това неповторимо нещастие. Бледата синя черта на тебешира му бе припомнила тези идеи, нащърбената врата ги бе подсилила и сега пред него се появяваха все нови улики — неприветливата светлина над вратата, големината на комина, широките дъски на пода и парчетата, вградени в тях, за да наподобяват уж чепове. Докато Лорънс ме поучаваше относно тези слабости, останалите се върнаха на тенис корта. Още щом видя Лорънс, мама реагира и аз усетих, че надеждата за разбирателство между матриарха и синчето е съвсем малка. Тя хвана Чади под ръка и каза:

— Да вървим да плуваме и да пием мартини на плажа. Това ще бъде един невероятен ден!

Тази сутрин морето имаше цвета на зелен камък. Ние всички, освен Тифти и Рут, отидохме на плажа.

— Аз не му обръщам внимание — каза мама. Тя бе възбудена, бутна чашата си и разля малко джин на пясъка. — Не му обръщам внимание. Няма никакво значение колко е груб, ужасен и мрачен, но онова, което не мога да понасям, са лицата на нещастните му дечица, тия невероятно нещастни дечица.

Разделени от високата скала, ние заговорихме с яд за Лорънс, за това, че вместо да се поправи, е станал по-лош; колко различен е от останалите; как успява да развали всяко удоволствие на човека. Изпихме си джина и в момента, когато ругатните ни сякаш достигнаха най-високата си точка, един след друг отидохме да се къпем в зелената вода. После никой не спомена името на Лорънс с ненавист. Нишката на ругателския разговор се бе прекъснала, сякаш къпането имаше оная очистителна сила, която приписват на кръщението. Изсушихме ръцете си, запалихме цигари и ако някой се сетеше за Лорънс, то беше само да подскаже добронамерено нещо, което би го зарадвало. Не би ли искал да се разходи до залива Бейрин или да отиде на риба?

Сега си спомням, че по време на Лорънсовото гостуване, за разлика от друг път, ние по-често плувахме, и мисля, че това си имаше причина. Раздразнението, което се наслояваше от неговото присъствие, започваше да изчерпва търпението ни не само към него, но и помежду ни и ние отивахме да плуваме, за да излеем враждебността си в студената вода. И днес виждам как лежим или седим на пясъка, а Лорънс ни обсипва с укори. Виждам как после всички нагазват в морето, хвърлят се във водата и излезли на повърхността, отново се гмуркат. Усещах по гласовете как спокойствието им се възстановява, как възвръщат неизтощимата си добра воля. Ако Лорънс забележеше тази промяна, тази илюзия на пречистването, предполагам, че щеше да открие в речника на психиатрите или в митологията на Атлантика някакво уместно наименование за нея, но мисля, че той не забеляза промяната. Лорънс пропусна да назове целебните сили на откритото море, не използва една от малкото възможности да смекчи създалото се напрежение.