Читать «Сбогом, братко» онлайн - страница 5

— Убедена съм, че ако съществува задгробен живот, ще имам съвсем различно семейство. Децата ми ще бъдат страшно богати, умни и очарователни.

Стана, тръгна към вратата и едва не падна. Чади я прихвана и й помогна да изкачи стълбите. Чух нежните им пожелания за лека нощ и после Чади се върна. Мислех, че Лорънс вече се е уморил от пътуването и завръщането си, но той остана на терасата, сякаш чакаше края на злосторничеството. Оставихме го там и отидохме да плуваме в тъмното.

Когато се събудих на следната сутрин, още сънен, чух как някой трамбова тенис корта. Звукът бе по-слаб и по-плътен от камбаната на шамандурата отвъд носа — неритмичен, железен звън, който напомня за началото на летния ден и е добър предвестник. Слязох долу и заварих във всекидневната децата на Лорънс, облечени в богато украсени каубойски дрехи. Те са уплашени и кльощави деца. Казаха ми, че баща им изравнява тенис корта, но те не смеят да излязат вън, защото видели змия под входното стъпало. Обясних им, че братовчедите им — всичките други деца — закусват в кухнята и че е хубаво и те да изтичат при тях. При това съобщение момчето се разплака. Не остана назад и сестра му. Плачеха, като че отиването да закусят в кухнята щеше да накърни най-съкровените им права. Поканих ги да седнат на масата с мене. Влезе Лорънс и аз го попитах дали не иска да поиграем малко тенис. Каза, че не иска — по-късно можело да изиграе няколко партии с Чади. Прав беше, защото и той, и Чади играят по-добре от мене, и те наистина изиграха няколко игри след закуска, но по-късно, когато другите слязоха да играем на семейни двойки, Лорънс изчезна. Това ме ядоса — неоснователно, предполагам, — но ние играем страшно интересно на семейни двойки и той можеше поне от учтивост да изиграе един сет.

По-късно, когато се завърнах сам от тенис корта, заварих Тифти да чегърта с джобното си ножче една дъсчица на стената.

— Какво има, Лорънс? — попитах аз. — Термити?

В дървото има термити и те ни създават много грижи.

Той ми посочи в основата на всеки ред дъсчици избледняла синя черта от дърводелски тебешир.

— Тази къща е почти двайсетгодишна — каза той. — Дъсчиците трябва да имат двеста години. По време на строежа, за да придаде старинен вид на къщата, татко сигурно е купувал дъсчици от всички ферми наоколо. Все още личи дърводелският тебешир, с който е отбелязано мястото, където някога тия вехтории са били заковани.

Прав беше за дъските, макар че аз ги бях забравил. При постройката на къщата баща ми или неговият архитект бяха наредили тя да се облицова с очукани и покрити с лишеи дъски. Не разбирах само защо Лорънс намира това за скандално.

— А погледни тези врати — каза той. — Виж тези врати и рамките на прозорците.

Последвах го до една голяма холандска врата, която се отваря към терасата, и я разгледах. Вратата беше сравнително нова, но някой добре се бе потрудил да скрие този факт. Повърхността бе дълбоко нарязана с някакъв метален инструмент и в цепнатините бе вкарана бяла боя, за да се получи ефект на лишеи и загниване от времето и солената вода.