Читать «Чаровникът, който я укроти» онлайн - страница 7

— Още не съм сигурен къде ще отседна, тъй че изпрати поканата за сватбата в Норфорд Хол. Там знаят къде да ме намерят.

Дънкан кимна и отиде при дядовците си да им съобщи добрата новина. Останал сам, Рейфиъл обмисли на спокойствие изумителното си хрумване. Разполагаше само с няколко минути да реши дали си струва да го осъществи, или да го отхвърли като нелепост. Каретата на Офелия скоро щеше да бъде готова и той нямаше време да се чуди. Налагаше се да действа незабавно или изобщо да не действа.

ТРЕТА ГЛАВА

Офелия се взираше в суровия зимен пейзаж през прозорчето на каретата, в която двете със Сейди пътуваха на юг през Йоркшир за Лондон. Тревата беше изсъхнала, дърветата размахваха голи клони, въпреки че тук-там се виждаше по някое кафяво листо. Гледката беше безрадостна като собствените й мисли.

Наистина ли си беше въобразявала, че на дебюта й ще е по-различно? Че няма да заслепява мъжете само с поглед? Че няма да й отправят още стотина предложения за брак към тези, получени още преди да е достигнала възраст за женене? И защо мъжете се държаха така? Дали някой от тях изобщо я обичаше? Разбира се, че не. Та те дори не я познаваха!

Така наречените й приятелки не бяха по-добри. Лъжкини! Божичко, как презираше тези пиявици! Никоя от тях не й беше истинска приятелка. Интересуваше ги само заради нейната популярност, която, разбира се, се дължеше само на красотата й. Глупачки! Наистина ли си въобразяваха, че не знае защо те се правят на близки приятелки? Знаеше, знаеше и още как! Ако не беше зашеметяващо красива, нямаше да се присламчват до нея и да търпят гневните й изблици.

Офелия презираше хубостта си, но заедно с това приемаше за даденост, че никоя жена не може да се мери с нея, и това повдигаше самочувствието й. Ала тези две толкова противоположни чувства не съжителстваха мирно в нея: надделяваше ту едното, ту другото и младата жена направо се разкъсваше.

Огледалата бяха неин враг. Тя ги обичаше и ненавиждаше, защото те отразяваха това, което другите хора виждаха в нея. Светлоруса коса без нито един по-тъмен кичур, порцеланова бяла кожа без нито едно петънце, изписани вежди, които ставаха съвършени след малко работа с пинцетата, обикновени сини очи, разположени на необикновено лице. Всичко в лицето й: малкият прав нос, високите скули, устните — нито прекалено плътни, нито прекалено тънки, решителната брадичка, която често се вирваше предизвикателно — запленяваха всеки срещнат, с изключение на двама, за които нямаше да мисли точно сега.

Двете жени пътуваха в личната карета на Офелия, която не беше огромна като тази на баща й с герба на граф Дъруич върху вратичките, но все пак достатъчно голяма, за да побере два големи куфара с дрехи, чантата на Сейди и общо четирима пътници. Офелия бе накарала баща си да облицова седалките с кадифе и да добави мангала, на който сега се грееха. Сейди беше завила дебелите си крака с едно палто, защото не беше навлечена с фусти като Офелия, пък и навън дърво и камък се пукаше от студ.