Читать «Чаровникът, който я укроти» онлайн - страница 6

— За Бога, ама те са истински! — възкликна, като я отдалечи от себе си и докосна мократа й буза. — И реши да не ги споделяш с никого? Впечатлен съм.

— Остави… ме — задавено промълви тя.

Той обаче не я остави. Изненадан от себе си, несръчно я придърпа отново към гърдите си, давайки й възможност да склони глава на рамото му. Беше ужасяващо да се превръща по собствена воля в кърпичка за нечии сълзи и в случая несъмнено щеше да съжалява за стореното.

Въздъхна, но вече не можеше да направи нищо по въпроса. Офелия трепереше от обзелите я чувства. Невероятно бе колко сълзи се изляха на рамото му. Но той не си и помисли, че ледът в нея се е разтопил. И никога нямаше да си помисли подобно нещо. Семейство Лок не възпитаваше глупаци.

Но ето че сега запя друга песен пред Дънкан:

— Голям скептик се извъди, старче, но по случайност аз мога да направя разликата. Престорените сълзи изобщо не ми въздействат, но истинските всеки път успяват да ме превърнат в носна кърпичка. Интуицията ми казва кое какво е. Ето например интуицията ми казва, че сълзите на сестра ми винаги са престорени.

— Сълзите на Офелия щяха да бъдат знак, че думите на Мейвис са я наранили, но аз имам доказателство за обратното — възрази Дънкан.

— Какво доказателство?

— Когато си мислех, че няма спасение от нея, много се страхувах, че тя никога няма да се промени, че е прекалено обсебена от собствената си персона. Сигурен бях, че е обречена кауза. Ето защо се изправих срещу нея. Казах й, че не ми харесват държанието й, злобните й намеци, начинът, по който се отнася с хората, сякаш никой няма значение за нея. Но понеже бях отчаян, й казах също, че бихме могли да се разберем, ако тя се промени. Мислиш ли, че Офелия се съгласи да опита?

— Ако наистина си и й наговорил всичко това, вероятно е станала предпазлива — предположи Рейфиъл.

Дънкан поклати глава.

— Не, тя просто ми изложи възгледите си. Заяви, че в поведението й няма нищо нередно, и дори доста се постара да ми обясни защо. И ето ти доказателството. Живота си залагам, че тази опърничава красавица никога няма да се промени.

— Не искам да залагам живота ти на карта, но винаги съм готов на един приятелски облог. Петдесет лири, за да докажа, че грешиш. Всеки може да се промени, дори тя.

Дънкан се подсмихна:

— Нека са сто лири. Но сега Офелия се връща в Лондон, за да се развихри там. Надявам се никога да не я зърна повече, тъй че как ще уредим нещата?

— И аз се връщам в Лондон, или… хм…

Мисълта, хрумнала на Рейфиъл, бе толкова изненадваща, че той дори се шокира. Определено нямаше да я сподели. Трябваше да я обмисли грижливо и да прецени възможните усложнения.

— Какво? — нетърпеливо попита Дънкан.

Рейфиъл сви рамене.

— Просто мисъл, която трябва да доразвия, старче.

— Е, след като съм избавен от участ, по-лоша от смъртта — брак със свадливата Офелия! — много се радвам, че повече няма да я видя. Сега ще помоля за ръката на жената, която обичам.

Рейфиъл знаеше, че приятелят му говори за Сабрина Ламбърт, и не се съмняваше в положителния отговор на девойката. По ухилената физиономия на Дънкан си личеше, че и той е сигурен в благоприятния изход. Сабрина може и да твърдеше, че са само приятели, но бе очевидно, че е влюбена в Дънкан.