Читать «Чаровникът, който я укроти» онлайн - страница 5

Бяха на приблизително еднаква възраст: Рейфиъл — на двайсет и пет, Дънкан — малко по-млад. И двамата бяха високи, едри, снажни и много красиви, но приликите свършваха дотук. Шотландецът имаше тъмночервена коса и тъмносини очи, докато Рейфиъл бе благословен с руса коса и светлосини очи. И двамата мъже бяха сред най-желаните ергени на сезона, и двамата щяха да наследят високи титли.

Рейфиъл не си търсеше съпруга и не възнамеряваше да предприема подобна стъпка в следващите няколко години. Но двамата дядовци на Дънкан бяха на мнение, че внукът им за нищо на света не бива да отлага женитбата и трябва да се заеме с осигуряването на наследник. Ето защо в Съмърс Глейд бяха поканени толкова много млади дебютантки и виконтът поне веднъж не беше обект на тяхното домогване. Членовете на висшето общество знаеха, че Дънкан си търси съпруга.

Колкото и да е странно, единствената жена, към която той показа интерес, чаровната му съседка Сабрина Ламбърт, не беше поканена на приема. Тя бе възхитително момиче, притежаващо великолепно чувство за хумор. Вярно, че не беше красавица, но веселият й нрав я правеше истинско съкровище. Рейфиъл й предложи да се оженят, макар на шега! Той бързо се сприятели със Сабрина и дори предприе опит да се сватоса, за да накара Дънкан да осъзнае, че двамата с момичето са създадени един за друг.

— За какво са всички тия приказки? — попита шотландецът, когато се присъедини към приятеля си в коридора.

— Нима е нужно да питаш? — ухили се Рейфиъл и махна с ръка към салона, където нямаше кой да ги послушва. — Офелия спипа гостите ти да клюкарстват по неин адрес и хубаво ги скастри.

— Още ли не си е тръгнала?

— Струва ми се, че чака каретата си. Но никога няма да познаеш какво се случи, след като онази Мейвис престана да очерня Офелия. Аз самият още съм леко зашеметен.

По-рано през деня Рейфиъл беше чул повечето от жлъчните обвинения на Мейвис, в които се съдържаше обяснение защо мрази Офелия. Някои от репликите отново бяха разменени в салона, макар че насаме Мейвис не изливаше толкова отрова. Даже беше заела отбранителна позиция, което го караше да се чуди дали са чули цялата истина.

Както и да е, сутринта той смяташе, че Офелия не се е разкаяла достатъчно за всички неприятности, които им е причинила, и възнамеряваше сам да я постави на място. Определено не беше очаквал да я завари сама и да… Реши да не държи повече Дънкан в напрежение:

— Офелия Рийд си изплака очите в обятията ми. Бях просто удивен!

Ако се съди по изсумтяването му, Дънкан изобщо не беше удивен.

— Значи не можеш да различиш истинските сълзи от престорените?

— Напротив, сълзите й бяха съвсем истински. Виж ми рамото. Палтото ми още е влажно.

— А, нищо чудно да те е понаплюнчила — подигра го Дънкан.

Приятелят му се засмя. Все пак той не беше видял как сълзите се стичат по прекрасното лице на Офелия. Той самият се сблъска с нея в коридора на втория етаж.