Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 20

— Кой?

— Дъщеря ви.

Ескуайърът сбърчи чело. Очевидно му беше трудно да следи двойната нишка на разговора.

— Дъщеря ми… Да, доколкото знам… Да, да сигурен съм, че е. Би ми казала, ако не беше, не мислите ли?

Девлин се надяваше, че говорят за едно и също нещо.

— Да, разбира се.

— Но вие сте я видял. Сигурно сте забелязал, че тя е хубаво момиче, нали? А скоро е дебютът й в Лондон. Не, не вярвам след това да остане задълго свободна.

Мегън Пенуърти в Лондон? Сега челото на Девлин се беше сбърчило, макар самият той да нямаше представа, че е така.

— Сега за кобилите, сър — каза Девлин някак рязко. — Те ще бъдат ваши, докато трае престоят ми тук, също като Цезар. Но всичко това не бива да ви тревожи. В края на краищата, създаването на една коневъдна ферма изисква доста време, много повече, отколкото възнамерявам да остана тук. Просто ще се престорим, че вършим някаква работа, нали разбирате. Вероятно дори няма да се стигне до заплождане на кобилите. Те само ще бъдат докарани тук, за да може всичко да изглежда истинско.

— Коневъдна ферма — замислено каза ескуайърът, сетне се засмя и поклати глава. — И през ум не ми е минавала подобна идея. Мегън със сигурност ще се изненада.

Тя вече се изненада, помисли си Девлин. Всъщност, изобщо не бе повярвала и като че ли това бе вдъхновило нейната враждебност, макар че той трябваше да признае, че впоследствие сам бе сторил достатъчно, за да я разпали. Но пък една коневъдна ферма, истинска или не, не беше нейна работа — нещо, което Девлин не бе пропуснал да й каже. Следователно нямаше никаква причина пътищата на дъщерята на ескуайъра и на новия му коняр да се срещнат отново. И той щеше да направи всичко възможно, за да се погрижи за това.

Девлин се изправи.

— Ако нямате други въпроси, ще ви оставя.

— Можете да отседнете в къщата.

— Оценявам поканата ви, сър, но това би обезсмислило пребиваването ми тук. Целта ми е да се скрия от хорските погледи, а ако ме приемете в дома си като гост, това ще бъде невъзможно. Точно това очаква моят приятел и точно това ще търси.

— Е, добре, ако имате нужда от нещо, просто кажете на господин Кребс. Господин Кребс е моят иконом и той ще се погри…

— Татко, аз…

Не беше връхлетяла в стаята, както бе предполагал Девлин, а беше влязла тихичко и неочаквано. Очевидно не бе очаквала да го намери тук, защото щом го видя, тя млъкна, фигурата й видимо се скова, а погледът, който му отправи, беше убийствен. За свой ужас Девлин осъзна, че поведението й при първата им среща не е имало нищо общо с обзелото го тогава желание. Защото и този път тялото му реагираше по същия начин, въпреки че сега червенокосата не го бе предизвикала с нищо.

— Много бързо се връщаш, скъпа моя — каза ескуайърът. — Вече си се срещнала с Девлин Джефрис, нали?

— Да, срещнах се. — Думите „за нещастие“ увиснаха неизречени във въздуха. — Съжалявам, че ви прекъснах, татко, но трябва да говоря с теб. Насаме.

— Разбира се — кимна ескуайърът. — Господин Джефрис тъкмо си отиваше.

— Отиваше си? — Тя погледна Девлин. — Имаш предвид там, откъдето идва?