Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 139

Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Няма да те закачам на тази тема.

— Изобщо не те обвинявам — сухо отвърна Девлин.

— Много добре, достатъчно дълго ме държа в напрежение. Коя е тя?

— Дъщерята на ескуайър Пенъурти.

— Дявол да ме вземе! — възкликна Дъчи с усмивка, която потвърди подозренията му.

— Би трябвало да те вземе. Как, за бога, хрумна на болния ти мозък, че ще харесам тази червенокоска?

— Как, за бога, бих могла да знам, че ще стане така? — отговори тя съвсем невинно.

— Но си се надявала.

— Предполагам.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Аз се запознах с нея преди няколко години…

— За мое най-голямо съжаление.

Скръбното изражение, с която я бе прекъснал, я накара да го изгледа недоволно.

— Тогава знаеш, че баща й я доведе тук, за да й избере една от нашите кобили.

— И познай как е кръстила въпросната кобила.

— Не се съмнявам, че с някакво глупаво име. В края на краищата, тогава тя беше дете.

— Да, самият аз винаги съм намирал това име за дяволски глупаво и тъкмо затова никога не го използвам. — Веждите й подскочиха смаяно нагоре.

— Да не искаш да кажеш… Не и Амброуз?!

— Сър Амброуз, ако трябва да бъда точен — отвърна той, при което баба му избухна в смях. — Не мога да разбера кое му е толкова смешното.

— Предполагам, че не можеш, скъпо момче. Ти си също толкова задръстен, колкото беше и дядо ти на седемдесет. Това се получава, когато човек работи прекалено много и не отделя достатъчно време за нищо друго — нещо, от което се опитвам да те отуча. Проблемът ти е там, че твърде дълго беше под неговото крило. Но трябва да ти кажа, че той не беше такъв, когато се омъжих за него и че ти си прекалено млад, за да приличаш на него.

— Не намирам, че съм задръстен. Мегън също не ме намира за такъв, ако искаш да знаеш.

— Радвам се да го чуя. Това е едната от причините, заради които „съм се надявала“. Момичето е дяволски впечатляващо — поне на мен ми направи много силно впечатление. Оказа се, че през последните години доста често ми се случваше да мисля за нея.

— Какво толкова е успяла да стори малката хубостница? Да не би да е подпалила мебелите с избухливия си нрав?

Дъчи се засмя.

— Не забелязах да има избухлив нрав. Затова пък забелязах, че се отличава с много одухотвореност и с неустоим чар. Беше прекрасно девойче, с прямота и чистосърдечие, които бяха много забавни. Освен това още тогава бе повече от очевадно, че ще се превърне в голяма красавица. Така ли е наистина?

— Несравнима — намусено отговори Девлин.

— Тогава какво толкова е станало? Аз самата не виждам нищо лошо в това, че те изпратих там, където можеше да се запознаеш с нея и евентуално да бъдеш запленен от чара й.

— Никак не ти отива да се правиш на Купидон, Дъчи — каза той горчиво. — Срещнала си се с Мегън Пенуърти само веднъж, при това преди шест години, когато тя е била все още малко момиченце, и тази среща ти е била напълно достатъчна, за да решиш да хвърлиш единствения си внук в устата на вълка. Много съм разочарован от теб.

— Това вече го разбрах. Вълк ли каза, Девлин?

— Добре, нека бъде змия.