Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 138

— Изобщо не си спомнях, че имаш езеро.

— Едва ли си успяла да разгледаш цялото имение, като се има предвид, че несъмнено не си се откъснала от конюшнята.

Мегън долови мрачната нотка в гласа му, но реши да не й обръща внимание.

— Напротив, всъщност разгледах почти цялата къща. Една от твоите прислужници очевидно искаше да впечатли двете ни с Тифани, защото ни разведе навсякъде. Показа ни дори личния ти апартамент… е, всъщност ни позволи само да надникнем вътре.

— И остана ли впечатлена?

— О, да. Защо според теб исках да се омъжа за дук Ротстън?

Подигравателният й тон го жегна дълбоко. Трябваше да се досети, че тя няма да остави чудовищната му постъпка от преди малко неотмъстена, че ще си го върне тъпкано, по един или по друг начин. Ето че бе улучила най-болезненото място.

— Доколкото си спомням, ти каза, че било заради конюшните ми — отвърна той с престорена небрежност.

— Да, и за това — каза Мегън с усмивка и се отдалечи, без изобщо да предполага колко го е наранила.

Девлин не се и опита да я последва, защото се опасяваше от нещата, които би могъл да каже или направи в гнева си. Вместо това остана на брега и прекара доста дълго време, потънал в мрачни мисли за нещастието, което го бе сполетяло. И нито за миг не му хрумна, че Мегън може просто да се е шегувала. Темата бе прекалено болезнена за него и той, естествено, приемаше, че тя също би трябвало да знае това.

— Чух, че при пристигането ви си се държал като пълно магаре — каза без предисловия вдовстващата дукеса Ротстън, когато влезе в кабинета на Девлин без дори да почука. — Съжалявам, че съм го пропуснала, но… Божичко, Девлин, какво си направил със себе си? Изглеждаш отвратително. Веднага трябва да кажеш на камериера си да подстриже тази коса.

Девлин се облегна назад на стола зад бюрото си и небрежно уви около пръста си един дълъг кичур.

— Не ти ли харесва? Ето това се случва на хората, които водят тих селски живот. Искаш ли да чуеш какво друго може да им се случи?

— Правилно ли оставам с впечатлението, че ми се сърдиш за нещо, скъпо момче?

— Напълно е възможно.

— Много добре, така да бъде. — Тя седна срещу него, очевидно готова да понесе недоволството му. — Кажи ми какви други неща могат да им се случат.

— Човек може да се побърка.

— Това не ми беше дошло на ума, но предполагам, че е възможно. Какво друго?

— Човек може да се ожени.

— Значи Джон не се е занасял с мен? Наистина си се прибрал с невеста?

— Има доста начини, по които бих я нарекъл, но „невеста“ със сигурност не е един от тях.

Лусинда Сейнт Джеймз вдигна сребристобелите си вежди.

— Нима вече ти създава грижи?

Девлин изсумтя.

— Вече? Никога не ми е създавала нищо друго.

— Струва ми се, че предпочитам сама да си съставя мнение за момичето, след като ти си в такова кисело настроение. Къде е тя?

Той сви рамене.

— Не знам, но мога да предположа, че ще я намериш в конюшнята.

Веждите на Дъчи се вдигнаха още по-учудено, защото вече минаваше десет вечерта.

— Толкова късно?

— Часът, бил той дневен или нощен, няма никакво значение, когато тя иска да е в конюшнята.