Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 126

— Когато мислиш по въпроса — каза той, като продължи да се храни, — помисли и за това, че би изобличила и себе си, защото сега си моя съпруга и тези хора те смятат за моята дукеса.

За момент Мегън се взря в него със зяпнала уста, преди да процеди през зъби:

— Можеше ти да помислиш за това, преди да ме направиш неволна съучастница в своето престъпление.

— Да, можеше, но бях дяволски изморен, за да съм в състояние да мисля за каквото и да било друго, освен за това как да намеря къде да поспим. Единствената странноприемница, с която се е гордеел този град, е изгоряла до основи миналата седмица.

— О! — възкликна тя и заби поглед в трохите, които пръстите й нервно ронеха от кифлата. — В такъв случай, благодаря ти за удобното легло.

Девлин остави вилицата си и на свой ред я зяпна изумено. Мегън да бие отбой? И да му благодари за нещо?

— Достатъчно ли спа? — попита той.

— Да.

— Да не би тогава да имаш температура?

Мегън вдигна очи и лекичко се изчерви.

— Не е смешно. Ти ме изкарваш същинско чудовище.

— Не, само сприхава драка с магарешки инат и, да не забравяме, проклето зверче.

Тя го изгледа свирепо.

— И ти не си съвсем безупре… — Но се наложи да млъкне, защото в този момент икономът се върна с чаша в ръка. Докато господин Миърс й наливаше кафе и й предлагаше сметана и захар, които Мегън отказа, пръстите й нервно барабаняха по масата. Но в мига, в който вратата отново се затвори, тя заяви: — Започвам да си мисля, че ти си по-голям негодник и от негодника, за когото се представяш, Девлин Джефрис.

— Мили боже, тогава значи съм безнадежден случай — възкликна той.

И на това отгоре й се усмихваше. Мегън усети, че гневът й се усилва с всеки изминал миг.

— Не можеш ли да останеш сериозен поне за две секунди?

— Ще остана, ако и ти го направиш.

Не, днес този човек определено бе непоносим. Тя понечи да стане от масата и да си излезе, но любопитството я задържа.

— Чия е тази къща, все пак?

— Принадлежи на някоя си Маргарет Макгрегър, англичанка и потомствена графиня.

— И живее в Шотландия?

— На младини се е омъжила за шотландец. След смъртта му предпочела да остане тук.

Чифт тъмносини очи се присвиха подозрително.

— Клюкарствал си с прислугата, нали?

— Прислугата не клюкарства с дукове — отвърна Девлин, имитирайки безупречно тона на надменен благородник, но после се ухили: — От друга страна обаче, свещениците най-охотно разправят клюки на всеки, който е готов да ги слуша, а онзи, който ни ожени, случайно спомена за лейди Макгрегър и за това, че докато построят наново странноприемницата, добрата жена приютявала пътниците, отбили се в града.

Но не в най-хубавите си стаи, помисли си Мегън, и то с рояк прислужници, които да се грижат за тях. Освен, разбира се, ако пътниците не твърдяха, че са дук и дукеса Ротстън.

— Не си ли спомняш? — попита Девлин.

Това беше друга болна тема, която бе по-добре да оставят настрана, но Мегън нямаше подобно намерение.

— Не, не си спомням — сърдито каза тя. — За пръв и последен път в живота си се омъжвам, а единственото, което е останало в паметта ми от това съдбовно събитие, са смътни спомени за някаква церемония в полутъмна църква. Когато ми мине ядът, сигурно ще се разплача.