Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 114

— Ти си само един обикновен крадец, нали? — смело попита тя, когато видя, че разбойникът се кани да седне до нея.

За миг той се спря, но веднага след това избухна в толкова силен смях, че залитна и падна на колене пред нея.

— Обикновен? Съвсем не, скъпа. Ние, Макдуъл, сме потомствени рийвъри. Кой съм аз, че да осквернявам паметта на предците си, като позоря този достоен занаят?

Отговорът му предизвика весели възгласи и подсвирквания от страна на двамата му приятели и свиреп поглед от страна на Мегън. Но Локлан отново й се усмихваше закачливо.

— Наистина ли не намираш нищо нередно в това да крадеш? — попита тя с искрен интерес.

— О, не съм казал подобно нещо. Но сигурно знаеш, че шотландците и англичаните от векове умират от удоволствие да се ограбват взаимно. Аз просто се придържам към традицията.

— Искаш да кажеш, че нападаш единствено англичани? — възкликна Мегън, възмутена от името на всички свои сънародници.

Той сви рамене с безразличие.

— Ще стигнем у дома чак утре следобед, така че сама виждаш колко далеч съм принуден да ходя, за да съм сигурен, че джобовете, които изпразвам, са само английски.

— Колко патриотично — жлъчно каза тя. — По вашия край няма ли англичани?

— Срещат се. Но не можеш ли да разбереш какъв е проблемът? Във вътрешността на страната би ми се налагало да спирам всяка карета и да питам: „Ти англичанин ли си, човече, или си шотландец?“. Но един шотландец не обича да го занимават с глупости и никак не би останал очарован, ако му задам подобен въпрос. Затова ми е много по-лесно да отида там, където мога да съм сигурен, че ще се натъкна предимно на англичани, а това означава близо до границата.

— За мое нещастие.

— Не, не говори така, скъпа. Нормално е да си разстроена. Самият аз също съм объркан и изумен от чувствата, които ме караш да изпитвам. Но не си мисли, че имам навика да крада гиздави девойки. Ти си първата.

— Каква съм късметлийка.

Саркастичната й забележка го накара да се разсмее отново.

— Не, късметлията съм аз. Не можеш да си представиш от колко време търся жена като теб.

Едва ли от много, помисли си Мегън, защото Локлан изглеждаше на не повече от двадесет и пет години. Но на глас каза само:

— Това все още не означава, че си късметлия, Макдуъл, защото аз вече съм сгодена.

Думите й изобщо не го смутиха.

— Не е възможно наистина да искаш онзи намусен английски мухльо — заяви той напълно убедено.

— Напротив, възможно е.

— Но ти не го обичаш — настоя Локлан със същата убеденост. — Това се вижда и от сто…

— Разбира се, че го обичам, и то много. Дори ще му родя дете.

Той се усмихна шеговито.

— Хубаво е, че искаш да имаш деца.

— Ти не ме разбра — каза Мегън. — Не става въпрос за бъдещи намерения, а за свършен факт.