Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 112

— Внимавай, когато разговаряш с лорд Макдуъл, англичанино. Нека чуем какво ще каже дамата.

Мегън скочи между двама им преди Девлин да е отговорил вместо нея.

— Той е прав, господин Макдуъл. Ние с него сключихме нещо като сделка, от която не мога да се отметна.

— А обичаш ли го?

— Това, сър, не е ваша работа — високомерно заяви тя.

Локлан се засмя от все сърце.

— Вече е моя работа, скъпа, защото аз искам да е така. Ще ти кажа как тълкувам твоя отговор: трябва ти малко време, за да размислиш над предложението ми. И аз ще ти дам това време.

Мегън се намръщи.

— Простете, не ви разбрах.

— Не, несъмнено ти ще трябва да ми простиш, защото ще те отвлека. Сега, Гилиън!

29

Мегън онемя от възмущение и ярост. Тези хора бяха крадци, разбойници. Шотландски рийвъри, както сами се назоваваха. Това, което се случи след последните шокиращи думи на Локлан Макдуъл, го доказваше извън всякакво съмнение: мъжете извадиха пистолети и наредиха на Девлин да им предаде портфейла си.

Но Локлан изненада съучастниците си.

— Зарежете останалото — заповяда той, като метна упорито съпротивляващата се Мегън на коня си. — Аз намерих своето съкровище. Днес не се нуждая от нищо друго.

— Ами коня? — запротестира онзи, когото наричаха Гилиън. — Това животно може да ни донесе цяло състояние.

Локлан огледа изпитателно Цезар, но накрая се засмя.

— Оставете го. Днес съм в щедро настроение. Но разпръснете пясък на пътя, Раналд. Не искам и други карети да попаднат в капана ми, след като няма да съм тук, за да ги ограбя.

Девлин бе очаквал всичко това, беше се опитал да предпази Мегън от надвисналата беда още преди бандитите да разкрият истинските си намерения. Но тя не го бе послушала, бе дошла да спори с него, а сетне вече беше твърде късно, вече бе възбудила апетитите на разбойническия главатар. Лорд Макдуъл, как не! Титлата несъмнено беше чиста измислица, но това нямаше значение. Мегън беше отвлечена. Девлин и кочияшът бяха завързани здраво през ръцете и краката и бяха търкулнати в канавката.

С единствената съпротива, която оказа на разбойниците, стоварвайки юмрука си в лицето на младия Гилиън, Девлин не успя да си изпроси куршум, слава богу, но получи от Раналд здрав удар по тила с дръжката на пистолета му. Явно имаше корава глава, защото ударът само го зашемети, вместо да го прати в безсъзнание, както се опасяваше Мегън, и силните му ругатни и клетви за отмъщение продължиха да достигат до ушите на разбойниците дълго след като се беше изгубил от поглед. Но това също нямаше значение, защото шансовете на Девлин да се отвърже от въжетата и да ги последва не бяха по-големи от шансовете на Мегън да се освободи от ръцете на Локлан, сключени здраво около кръста й.

Наистина беше разярена. Отвличането несъмнено бе ново и непознато изживяване, но тя спокойно можеше да мине и без него. В него нямаше нищо романтично или вълнуващо. Стремителната езда без път и пътека през неравния терен скоро се превърна в истинско мъчение, още повече, че Мегън категорично отказваше да се облегне на гърдите на своя похитител и седеше пред него в доста вдървена и неудобна поза. При всеки по-рязък завой стегнатата му хватка я оставяше без дъх — проклетият шотландец явно не си знаеше силата, — но тя мълчеше, решена да съхрани гнева си, за да му го стовари наведнъж, когато слезеха от конете… ако това изобщо станеше.