Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 116

— Моля?

— Не желая повече да разговарям с теб, така че млъквай.

— Тогава ми позволи да те нахраня и…

— Нито пък ще ям от твоята храна.

— Ох, скъпа, не мога да те оставя да умреш от глад — решително заяви Локлан.

Мегън го изгледа с присвити очи, които недвусмислено му казваха да зареже всякакво намерение да я накара да яде насила.

— Само се опитай да ми попречиш и ще видиш.

— Бога ми, ама ти си била страшен инат — възкликна той също с известно раздразнение. Но после добави с въздишка: — Много добре, но ми кажи като огладнееш.

Тя изсумтя и легна върху одеялото с гръб към него. Но усети, че крайниците й треперят от слабост и изтощение и мигновено съжали за глупавото си избухване. По дяволите, по дяволите, по дяволите! За всичко бе виновен Девлин. Беше сигурна, че трябва само да се съсредоточи малко, за да намери начин да стовари върху него вината за своето злощастие, или поне за това, че не идваше да я спаси. Какво като краката и ръцете му бяха завързани? Би трябвало да прояви малко изобретателност, за да се освободи и да я последва.

Не е ли по-добре да помислиш дали не можеш да се измъкнеш сама?

Как?

Твоите ръце и крака не са завързани. Когато всички заспят, можеш просто да си тръгнеш.

Да не би да си останала с погрешното впечатление, че имам представа къде се намирам? Нямам никаква представа. Бих могла да се лутам наоколо дни наред и наистина да умра от глад.

Но би могла и да намериш помощ още зад първия ъгъл.

Какъв ъгъл? Ако не си забелязала, наоколо е пълна пустош.

Няма ли поне да опиташ?

Естествено, че ще опитам. Ако чакам Девлин да дойде да ме спаси, ще си остана завинаги в Шотландия. Но ако се загубя и умра от глад, вината ще е твоя.

Не бях аз тази, която току-що отказа да яде, въпреки че стомахът й стържеше от глад.

Беше въпрос на принципи.

Какво общо имат принципите с плановете за бягство?

— Макдуъл, гладна съм.

30

— Спиш ли, девойче?

— Какво значение има? — изръмжа Мегън, без да се обръща към легналия точно зад гърба й Локлан.

Той трябваше да спи. Струваше й се, че вече са изминали часове, откакто търпеливо бе зачакала разбойниците да заспят. Другите двама мъже отдавна бяха захъркали, но Локлан лежеше подозрително тихо, а Мегън не искаше да рискува, когато ставаше въпрос за свободата й. Беше твърдо решена да чака, докато не се увери с абсолютна сигурност, че и той е заспал. Затова въпросът му, който й показа, че е все още напълно буден, я разяри.

— Мислех си…

— Това е един твой много лош навик, Макдуъл — сряза го тя сухо. — Трябва да се откажеш от него.

— А ти имаш лошия навик да правиш всичко възможно, за да изкараш човек от кожата му.

— И успявам ли?

Бандитът замълча за момент, изкушавайки Мегън да се обърне и да го погледне, но тя устоя на изкушението. И тогава иззад гърба й долетя тихият му смях. Нима имаше нещо, което този мъж да не намира за забавно? Беше същия като Девлин — не само че никога не се обиждаше, ами и винаги бе във вбесяващо добро настроение. Почти бе невъзможно да се сърдиш на човек, който постоянно се усмихва или се смее. Почти.