Читать «Авантюристката» онлайн - страница 96

Мъжете се спогледаха. Накрая Пиер заговори:

— Знае се, че пазачите се отпускат след полунощ.

— И преди — съгласи се Жан — особено, ако им се предложи по-силна напитка.

— Не можем да вземем само това, което е наше, това ще означава, че сами се сочим с пръст. — Тази частица мъдрост дойде от Гастон, който гледаше възбудено.

— Ние не сме обикновени крадци — каза му Жан с достойнство, което се замъгли някак, когато продължи. — Можем да вземем само няколко каси индиго и една-две бали одеяла, за да отклоним следите.

— Подкупването на пазачите е твърде рисковано — възрази Пиер. — Може би отвличане с пожар или бой.

— Или гола жена, която да ходи по улицата? — предложи Гастон.

Баща му го погледна със съжаление.

— Не си много оригинален.

— Може би, но това би отвлякло моето внимание.

— Не се съмнявам — съгласи се тъжно Жан.

Те продължиха да подхвърлят предложения и за двайсет и четири часа не само бяха решили, че ще го направят, но и как да го организират и кога ще е най-подходящото време. Независимо от всичко, те биха се решили на това, ако не беше бележката от Рене. Мадам Вудрьой била решила да наеме няколко моряци за пътуване нагоре по реката до комендантския пост. Дамата щяла да е щастлива, ако може да наеме Бретонови, в случай, че са съгласни.

— Нашите стоки, не мислите ли? — попита Гастон, когато бележката премина от ръка на ръка.

— Възможно е — кимна Пиер.

Жан изсумтя.

— Възможно! Бих казал, че е сигурно.

— Отиваме ли тогава? — Гастон погледна първо баща си, а после чичо си.

Пиер произнесе с мрачен израз:

— Парите са това, от което се нуждаем.

— Нищожна сума, за да превиваме гръб за жената на губернатора, когато можем да имаме това, което ни се полага. — Жан се усмихна. — Разбира се стоките могат да изчезнат, преди да са пристигнали.

Те помълчаха за малко. Сирен се намеси в кратката тишина:

— Не ви ли хрумна, че това предложение е обида?

Пиер я погледна изпод вежди:

— По какъв начин?

— Рене и маркизата знаят, че ние ще разберем, че искат от нас да транспортираме собствената си стока. Това е като сол в раната, нещо, което трябва да ужили.

Пиер кратко се изсмя.

— Значи така. Наемаме се.

— Какво?

— Ще се покажем готови, дори щастливи да изкарваме хляба си като хора на маркиза. Ще се наемем и ще откараме стоките, колкото е възможно нагоре по Мисисипи през този сезон. Ще се поклоним и ще се смирим, ще покажем теметата си и мускулите си. Но…

— Как така? — попита подозрително Жан.

— Стоките, които сега са в склада, разбираш ли, ще са изчезнали.

В очите на братята блеснаха весели искрици.

— Ще са се изпарили в нощта.

— Мистериозно изчезване.

— Ще кажем ли нещо за наемането си?

— Ще плачем, докато изтръгнем жалост и от камъните.

— И ще търгуваме ли отново, благословени, може би от дамата — талисман с късмет на игралната маса?