Читать «Авантюристката» онлайн - страница 94

— Такъв мъж — каза той с хладна усмивка — можеше да иска повече в замяна.

— В замяна? Не ти дължа нещо. Дългът, струва ми се беше твой.

— Но ако той е платен не можеш да ме обвиняваш в неблагодарност.

Странно колко много я болеше от мисълта, че той я е любил само за да се отплати за това, че му беше спасила живота. Не че имаше някаква причина да мисли, че той я желае. На нея просто й се искаше да мисли така.

С треперещ глас тя каза:

— Отплатено е, добре, отплатено е с измама и коварство, отплатено е с отнемането на средствата ни за живот. Жалко, че не ти донесе печалба. Само помисли какво перо щеше да бъде за шапката ти, ако можеше да ни върнеш в белезници!

Тя видя как в очите му проблесна гняв, преди да наведе глава в поклон.

— Все още не е късно — каза той, завъртя се на пети и се отдалечи от нея.

Толкова силен беше гневът и разочарованието, толкова много мисли нахлуха в главата й, че не усети връщането си на корабчето. Гастон беше сам на предната палуба, дялкаше едно клонче, когато тя мина по мостчето. Той я погледна отпуснал ръце.

— Позволи ми да отгатна — каза той, като се престори, че се замисля — Видяла си Льомоние.

— Да, и те съветвам да не ме дразниш по този въпрос.

Тя влезе вътре и тръшна кошницата на кухненската маса. Гастон влезе след нея и остана да я гледа как сваля шапката си и я оставя, после взема престилката и я завързва на кръста си. Едва тогава той заговори:

— Какво ти каза той?

— Нищо интересно.

— И затова ли си разпенена?

— Не съм разпенена.

— Не можеш да ме измамиш.

— Не искам да говоря за това — каза тя със сянка на отчаяние в гласа. — Къде са Пиер и Жан?

— Отидоха да видят дали мистър Клод ще ни даде още индиго и ще ни позволи да платим, след като го продадем.

— Няма.

Младият мъж сви рамене.

— Не пречи да се попита.

Можеше да има някакво спасение, ако успееха да вземат още индиго, въпреки че щеше да бъде опасно — включително дългият път през земите на чикасоу, срещата с английски търговци от Каролина. Дори тогава печалбата щеше да бъде малка. Тя отиде до масата и започна да изпразва кошницата. Спря.

— Вината е моя.

— Не, скъпа, никой не е виновен. Такива неща се случват.

Беше благодарна за разбирането в гласа на Гастон, то дори я изненада.

— Ако не бях довела Льомоние на борда…

— И ако аз не бях ти помогнал? Не се обвинявай, моля те, защото ако ти го правиш, ще трябва да го правя и аз!

Той се усмихна накриво, съвсем като Жан. Той наистина мислеше така, но имаше и друго. Искаше да я развесели.

— Казвала ли съм ти, Гастон, какъв добър човек си ти и колко много те харесвам?

Той даде вид на престорена благодарност, въпреки че блясъкът в очите му беше ярък като блясъка на обицата му.

— Мислех, че не си забелязала. Мислиш ли, че изглеждам добре?

— Изключително.

— И съм чаровен?

— Извънредно.

— Аз също те харесвам — каза той, като че ли признаваше някаква тъмна тайна и нахлу в стаята да я вземе в мечешка прегръдка и я завърта.

Сирен се засмя и също го прегърна, почувствала как в гърдите й олеква. Това беше игра, нищо повече, но й беше хубаво в импулсивната му прегръдка и усещаше странно чувство на принадлежност. Когато я остави долу, тя леко го целуна по шията.