Читать «Авантюристката» онлайн - страница 94
Дженифър Блейк
— Такъв мъж — каза той с хладна усмивка — можеше да иска повече в замяна.
— В замяна? Не ти дължа нещо. Дългът, струва ми се беше твой.
— Но ако той е платен не можеш да ме обвиняваш в неблагодарност.
Странно колко много я болеше от мисълта, че той я е любил само за да се отплати за това, че му беше спасила живота. Не че имаше някаква причина да мисли, че той я желае. На нея просто й се искаше да мисли така.
С треперещ глас тя каза:
— Отплатено е, добре, отплатено е с измама и коварство, отплатено е с отнемането на средствата ни за живот. Жалко, че не ти донесе печалба. Само помисли какво перо щеше да бъде за шапката ти, ако можеше да ни върнеш в белезници!
Тя видя как в очите му проблесна гняв, преди да наведе глава в поклон.
— Все още не е късно — каза той, завъртя се на пети и се отдалечи от нея.
Толкова силен беше гневът и разочарованието, толкова много мисли нахлуха в главата й, че не усети връщането си на корабчето. Гастон беше сам на предната палуба, дялкаше едно клонче, когато тя мина по мостчето. Той я погледна отпуснал ръце.
— Позволи ми да отгатна — каза той, като се престори, че се замисля — Видяла си Льомоние.
— Да, и те съветвам да не ме дразниш по този въпрос.
Тя влезе вътре и тръшна кошницата на кухненската маса. Гастон влезе след нея и остана да я гледа как сваля шапката си и я оставя, после взема престилката и я завързва на кръста си. Едва тогава той заговори:
— Какво ти каза той?
— Нищо интересно.
— И затова ли си разпенена?
— Не съм разпенена.
— Не можеш да ме измамиш.
— Не искам да говоря за това — каза тя със сянка на отчаяние в гласа. — Къде са Пиер и Жан?
— Отидоха да видят дали мистър Клод ще ни даде още индиго и ще ни позволи да платим, след като го продадем.
— Няма.
Младият мъж сви рамене.
— Не пречи да се попита.
Можеше да има някакво спасение, ако успееха да вземат още индиго, въпреки че щеше да бъде опасно — включително дългият път през земите на чикасоу, срещата с английски търговци от Каролина. Дори тогава печалбата щеше да бъде малка. Тя отиде до масата и започна да изпразва кошницата. Спря.
— Вината е моя.
— Не, скъпа, никой не е виновен. Такива неща се случват.
Беше благодарна за разбирането в гласа на Гастон, то дори я изненада.
— Ако не бях довела Льомоние на борда…
— И ако аз не бях ти помогнал? Не се обвинявай, моля те, защото ако ти го правиш, ще трябва да го правя и аз!
Той се усмихна накриво, съвсем като Жан. Той наистина мислеше така, но имаше и друго. Искаше да я развесели.
— Казвала ли съм ти, Гастон, какъв добър човек си ти и колко много те харесвам?
Той даде вид на престорена благодарност, въпреки че блясъкът в очите му беше ярък като блясъка на обицата му.
— Мислех, че не си забелязала. Мислиш ли, че изглеждам добре?
— Изключително.
— И съм чаровен?
— Извънредно.
— Аз също те харесвам — каза той, като че ли признаваше някаква тъмна тайна и нахлу в стаята да я вземе в мечешка прегръдка и я завърта.
Сирен се засмя и също го прегърна, почувствала как в гърдите й олеква. Това беше игра, нищо повече, но й беше хубаво в импулсивната му прегръдка и усещаше странно чувство на принадлежност. Когато я остави долу, тя леко го целуна по шията.