Читать «Авантюристката» онлайн - страница 95

Погледът му беше топъл и кожата му беше почервеняла, когато се отдръпна. Той, й се усмихна за миг, после погледът му спря на кошницата. С обикновен тон попита:

— Какво ще готвиш?

Пиер и Жан се върнаха. Не бяха успели с мосю Клод. В града вече се бе разчуло, че Бретонови са под наблюдението на губернатора заради контрабандата. Въпреки, че мосю Клод им съчувстваше за лошия късмет, той не можеше да рискува да загуби индигото си — имаше си семейство, за което трябваше да мисли.

За пръв път Жан изглеждаше отчаян. Пиер беше сърдит. Той се мръщеше над кафето, направено от последните запаси, а в очите му тлееха мрачни огънчета. Гастон крачеше нагоре-надолу. Той поред проклинаше губернатора, полицията на Френското кралство и правеше отвлечени предложения за това къде би могъл да си намери работа. Той не се плашеше от труд и можеше да върши всичко. Е, предпочиташе риболова и търговията с индианците, но ако трябваше — беше готов и на друго. Разбира се, най-хубавата позиция в Ню Орлиънс с най-хубави перспективи и най-малко работа можеше да е тази на Рене като приятел на маркизата. Какво мислят, дали не може да измести този джентълмен?

Пиер само го погледна. Жан поклати глава.

— Би имал толкова късмет, колкото и ако поискаш да те сложат да пазиш кралските складове.

— А защо да не мога да го правя?

— Защото — каза баща му замислено — там се пазят нашите стоки.

Сирен спря да разбърква рибената яхния, която готвеше.

— Ако може да стане пазач…

— Да, просто ще можем да си върнем отново загубеното — довърши вместо нея Жан. — Но те никога няма да наемат човек като нас за пазач — все едно да оставят мишката да пази сиренето.

— Така е — съгласи се тя и раменете й увиснаха.

Темата беше изчерпана. Сирен сервира и те ядоха мълчаливо. Бретонови станаха да й помогнат с чиниите, като ги изпразниха и изплакнаха в реката, преди да й ги дадат за миене, изтъркаха големия чайник, който тя беше използвала и пометоха пода. Сирен беше погълната от мисли. Тя даде последните дървени лъжици на Гастон за бърсане и подзе:

— Да предположим — каза тя с мрачен глас — да предположим, че откраднем стоките си?

— Не се чуваш какво говориш — възрази Пиер. — Ще бъде твърде опасно.

— Кражба на кралско имущество? Отсега усещам камшика. А Пиер няма намерение да бъде обесен — каза Жан с престорена тръпка.

— Не е кралско имущество — напомни им упорито тя. — То е наше, взето с измама.

— Губернаторът няма да се съгласи. — В гласа на Пиер трептеше горчива жилка.

— Да върви по дяволите тогава! — избухна тя. — Ще го оставим ли да ни лиши от средства за живот, единственото, с което можем да подобрим дните си?

— Сигурна ли си, че говориш за губернатора?

— За кого друг? — Тя се обърна към Гастон, който се беше намесил.

— Льомоние, например?

Тя разпозна истината в предположението му, но отказа да признае, че немалка част от гнева й е защото тя загуби собствените си стоки и надеждите за бъдещето.

— Какво от това? — попита тя. — Наричаш кражба да си ги върнем обратно, но ние бяхме ограбени. Всички знаем какво ще стане с нашите стоки, ако вече не е станало. Ще отидат в трезорите на жената на губернатора или тази на интенданта. Тази хубава колония е гнездо на крадци — официални и неофициални. Единственото правило е да не те хванат какво правиш.