Читать «Авантюристката» онлайн

Дженифър Блейк

Авантюристката

1.

Мисисипи течеше широка и дълбока, леките вълнички по течението отразяваха бледата светлина на тънката луна с танцуващо сребърно сияние. Водата клокочеше край високо издигнатия борд на корабчето, завързан със стегнат възел за кея, така че обтегнатите въжета го люлееха тежко и ритмично. Движението приспиваше Сирен Мари Естел Нолте, седнала на ниско столче, облегнала гръб върху грубите дъски на каютата. Тя се прозя и се мушна по-дълбоко под одеялото, с което се беше увила заради влажния нощен хлад.

Някъде отдясно се чуваше нисък смях. Когато тя обърна глава, лунната светлина проблесна леко в златистото сияние на дебелата й плитка, паднала върху рамото й. Бърза усмивка изви едното ъгълче на устата й. Какъв сатир е станал, постоянно преследва жени! Не, че тази, с която говореше в сянката, имаше нещо против да бъде хваната за една добра цена. Дали Гастон има нужната сума? Точно сега лирите не им бяха в излишък.

Изглежда той сключи някаква сделка: след миг вече водеше жената към задната част на долнопробната къща, където бяха нещата на жената, малко по-надолу по калния път под кея. Не беше тайна, разбира се, че Гастон търгуваше с готови комплименти и неговата завладяваща усмивка и обещанието в широките му рамене щеше да спечели благоволението на не една жена. Той беше чаровен мошеник.

Но наистина щеше да има късмет, ако чарът му помогнеше да се оправи с неприятностите, в които щеше да попадне, ако баща му и чичо му го хванеха, че е напуснал поста си. Беше ред на Гастон да я охранява, а Пиер и Жан Бретон не търпяха отклоненията и извиненията. Не че двамата мъже бяха кой знае колко далеч. Бяха прескочили до гостилницата за една-две чашки и няколко ръце фаро.

От лодката, която плаваше върху вълните зад стената на кея, Сирен можеше да види гостилницата с част от речния път като бледа лента. Постройката беше тъмна. Само случаен проблясък от затворените прозорци или заблуден жълт лъч светлина проникваше в тъмнината, когато някоя врата се отваряше и затваряше да пропусне влизащи и излизащи клиенти. Отзад, през дърветата отляво, покривите на Ню Орлиънс образуваха объркана плетеница от лунна светлина и сянка, квадрати и ъгли. Отдясно зад гостилницата имаше блато, тъмна, простираща се надалеч, непочистена земя с толкова големи дървета, че можеха да бъдат обгърнати от четирима мъже, странни и пищни растения, зеленикава вода и пееща тишина, населена от ужасни насекоми и пълзящи създания.

Нощта беше черна, часът — късен. Сирен беше сама — факт, който тя осъзна с пробуждащо се удивление. Не се страхуваше от това повече, отколкото от реката или блатото отзад. Онова, което почувства беше внезапна радост. Сама. Тя дълбоко пое въздух и бавно го изпусна, вкусвайки рядкото усещане. Беше сама.

Не че не оценяваше неотклонното наблюдение, на което беше подложена: достатъчно добре познаваше опасността на речния свят, особено за необвързана жена. Все пак имаше моменти, когато постоянното наблюдение я караше да иска да направи нещо отчаяно, да се изплъзне и да броди по улиците по късата си фуста, да вземе пирогата, завързана за голямата лодка и да загребе надолу по реката — нещо, което да й даде известно чувство за свобода. Колко време измина откакто се бе чувствала наистина свободна, без никой от Бретонови да стои до нея? Трябва да има няколко години. Най-малко три.