Читать «Авантюристката» онлайн - страница 86

Рене пристъпи пред нея, за да й попречи да влезе.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това? Мислех, че имаш достатъчно разум да не отидеш там сама, при това през нощта.

Обвинението, което прозвуча в тона му беше като смола за огъня на яда й, след като нервите й бяха опънати от страха, който й причини Додсуърт. Тя го погледна с насмешка.

— Сгрешил си тогава, нали? Представи си!

— Може да съм сгрешил в много неща, освен в едно. Какво беше това за възмездие в търговията? Това един вид плащане ли е?

— Как смееш!

Тя събра юмруци и ги вдигна нагоре, когато шокът от думите му стигна до нея. Преди още да ги е използвала, или да бъде уверена, че такива са намеренията й, неговата ръка изхвръкна и пръстите му се затвориха около китката й, притегляйки я към себе си.

— Не бих опитвал това. Аз не съм Додсуърт.

Тя не искаше да трепне от силата на хватката му.

— О, знам го достатъчно добре. Това, което не знам е, какво те кара да мислиш, че имаш право да ме разпитваш. А ако споменеш думата покровител, ще ти покажа един-два трика, които не съм употребила с Додсуърт.

— Проститутски трикове ли? — попито тихо той.

Тя бързо си пое дъх.

— Защо — каза тя с горчив гняв — всички мислят необвързаните жени за проститутки?

Рене се беше приближил. Той гледаше бледото й, гордо лице, светлата коса, разрошена от вятъра и борбата на кораба, озарена от огъня, който гореше някъде далеч. Той я гледаше и разбираше, че тъмното чувство, което го яде е ревност и страх. Ревност дори от погледа на друг мъж. Срах от безпомощността й пред другите мъже и низките им желания, за които причината беше той. Ревност за това, че някой друг можеше да пожъне нейната щедрост, която той отказваше на себе си. Страх, че може никога да не се възстанови от отказа й. Богатият мирис на рози, смесен със собствения й неповторим и сладък аромат го обгърна като натрапчив спомен, спомен на жива и нараняваща болка.

Край огъня самотен индианец припяваше и биеше барабана в ритъма на собственото му сърце. А песента беше скръбна.

Той я пусна. Едва контролираше гласа си, когато попита:

— Додсуърт?

— И Туше — каза тя с презрителен глас. — Казаха ми, че си отишъл на кораба да накажеш дребния. — Не е ли смешно?

— Че те е съблазнявал?

— Че е опитал. Изглежда всички мъже мислят за едно.

— Включително и аз.

Напрегнатите думи увиснаха между тях. Той нямаше намерение да казва това. Думите сами избликнаха от някакво тайно кътче в него. И той зачака да види какъв ще бъде ефектът им в смесица от копнеж и ужас.

Тя вдигна глава и в гласа й прозвуча презрение:

— Особено ти! Може би искаш да ти се отплатя за защитата още сега? Може би това е благодарността, която очакваш за този голям жест? Така ли е, мой галантен защитнико?

— И би ли платила? — попита той, а погледът му беше като на човек, който изпитва границите на собствения си контрол.

— Кой знае? Оценявам го високо, уверявам те. Още няколко заплахи и може даже да увисна на врата ти цялата трепереща и молеща. Ето така. — Тя се приближи до него и като свърши, вдигна ръце и ги събра зад главата му, притискайки се до него. Очите й светеха от злоба и още нещо, което се надигаше в нея, опъвайки нервите й.