Читать «Авантюристката» онлайн - страница 88

Пиер и Жан напуснаха лагера рано. Казаха, че искат да си тръгнат преди чоктау. Това в момента не беше проблем. След фиестите миналата нощ и след многото чаши тафия и ром, индианците едва се бяха раздвижили. Единственото нещо, което можеше да ги помръдне преди обяд беше появата на племето чикашоу.

Трябваше да се сбогуват, да се разменят подаръци, да се уговорят бъдещи срещи. Беше вече късна сутрин, когато Бретонови се наканиха да тръгнат. Те помахаха за последен път, после насочиха пирогите си в блатистата вода на север. Пирогите бяха тежко натоварени. Всяко загребване с веслото, всяко плъзгане напред изглеждаше несигурно. Водата оставаше неизменно едва на косъм по-ниско. Запазиха се сухи, макар и малко натясно. Бяха се разпределили — Пиер, Сирен и Рене във водещата лодка, а Гастон и Жан ги следваха.

Течението, което тук в тези ниски места под морското равнище беше лениво, все пак беше срещу тях. Не им беше останал много дъх за говорене или пеене, докато гребяха насреща. Веслата се издигаха и спускаха в унисон, потапяха се в кафеникавата кална вода и изпращаха светли капчици вода напред. Клатенето беше монотонно, уморително. Зад тях оставаха миля подир миля.

Спряха да хапнат, но не се бавиха. Пътуването срещу течението щеше да отнеме повече време, отколкото надолу. Те скоро отново бяха на вода. Минаваха часове. Зад тях оставаха мехурчета, а водата се диплеше V — образно. Скоро напуснаха блатата и влязоха в по-тесните и ветровити пътища на залива. Краткият зимен ден вече свършваше.

Беше онзи час, когато слънцето току-що е изчезнало и светлината придобива меланхоличен син оттенък, примесен с умиращите златни лъчи, когато един мъж се появи на брега. Той пристъпи от миртовите вечнозелени гъсталаци и извика, махайки с ръка. Точно пред него можеше да се види носа на неговата пирога. Още един удар на веслата и лицето на мъжа можеше да се различи ясно. Беше Туше.

Рене седеше на носа на пирогата. Той погледна през рамо Пиер и веждите му въпросително се вдигнаха. Нямаше съмнение за отговора. Един воажор не оставя човек на брега в дивите места, така както корабите спират за корабокрушенци в морето, независимо колко лоши можеха да се окажат те.

Двете лодки поеха като една към брега. Туше извика към тях, че се радва да ги види. Проклинаше късмета си и благодареше на светиите. Гласът му звънеше през водата — тънък, почти пронизителен звук, който остро нарушаваше тишината. Нищо не помръдваше в синкавата светлина след залеза на слънцето зад дърветата, а сенките станаха по-дълбоки. Нищо, освен Туше, който стоеше с една ръка на кръста и махаше с другата.

— Не ми харесва това — промърмори Сирен почти на себе си. Тя спря да гребе, опряла греблото на коляно, докато претърсваше брега с присвити очи.

Нищо не се виждаше. Носът на лодката на Сирен, Рене и Пиер заседна на пясъка. Рене скочи отвън, разплисквайки водата, за да я придърпа още на брега. Другата лодка се плъзна до нея от собствената си тежест, а Жан и Гастон бяха оставили греблата.