Читать «Авантюристката» онлайн - страница 80

— Да, добре съм. — Загрижеността му й действаше като балсам, успокояваше нервите й. Той като че ли не й повярва, тъй като изражението му остана мрачно.

— Кажи ми, скъпа, щастлива ли си? Този Льомоние — той това ли е, което искаше?

Тя с труд издържа погледа му:

— Защо питаш?

— Не ми харесва как се държиш, откакто сключихме това споразумение. Няма нищо, което да те задържа — нито закона, нито църквата, нито някакви други задължения. Ако не ти харесва, напусни го. Веднага.

— Няма ли да имаш нещо против?

— Да имам нещо против? Защо?

— Помислих си, че може би… — Тя спря, загледана в светещите въглени, преди да продължи. — Помислих, че ти, Жан и Гастон може да сте облекчени, че не съм ви на ръцете.

— Господи, но какви неща приказваш! Ти си нашият ангел, нашият късмет. Ще бъдем самотни без теб. Единственото нещо, което може да ни накара да те оставим да си отидеш от нас е, че искаме да имаш това, което желаеш. Ако това е Льомоние — добре. Ние сме щастливи. Ако не — нещо трябва да се направи.

— О, Пиер — каза тя, а в очите й се надигнаха сълзи от болка.

Той протегна ръце да обгърне раменете й в несръчна прегръдка, като прочисти гърлото си с дрезгав звук:

— Bien, разбрахме се за това. Но щастлива ли си, скъпа?

Гърдите й се повдигнаха и спуснаха в тежка въздишка:

— Не знам. Предполагам, че да.

— Любовта е трудно нещо, нали?

— Трудна е, да. — Нямаше любов, но тя не можеше да го нарани като обясни защо беше отишла при Рене без любов, особено сега.

— О, да. Аз помня, но ти не искаше да слушаш. Кажи ми, Льомоние да не се отнася лошо с теб?

— О, не — каза бързо тя.

— Видях, че Бързата Катеричка и още няколко момичета чоктау се навъртат около него. Той тича ли след тях?

— Аз… не, не мисля. — Тя не знаеше със сигурност.

— Не те ли задоволява в леглото?

— Пиер!

— Шокирам ли те, малката ми? Но ти нямаш майка, която да те пита такива неща. Ако не те задоволява, трябва да му кажеш или да му покажеш какво не прави както трябва. Мъжът никога не знае. Жените се различават една от друга в нуждите си.

— Говориш от позицията на голям опит, разбира се! — тя се престори, че се шегува.

Той повдигна широките си рамене:

— Достатъчно.

Тя го гледаше на трепкащата светлина на огъня — неговото обветрено лице, прорязано от дълбоки бръчки, сините му, смеещи се очи, които винаги изглеждаха така, сякаш скриваха някаква неопределена мъка в дълбините си.

— Мисля, че някога си бил женен. Какво се случи?

— Жена ми… почина.

— И никога не си намери друга?

— Никога. Няма друга жена, която може да заеме мястото й.

— Нямаш деца, предполагам. — Не можеше да си представи детето му да не е с него, както Гастон е с Жан.

Той отвърна погледа си от нея.

— Тези неща са по Божия воля.

За няколко минути настъпи тишина. Барабаните бяха преминали към по-глухи ритми. Когато добавяха нови дърва към огъня той пращеше, нагоре се издигаха червени искри с пукот. Телата на танцьорите блестяха от пот. Останалите ги гледаха като хипнотизирани и оглупели от тафията. Няколко двойки бяха изчезнали, промъквайки се на края на горичката или по-нататък по брега.