Читать «Авантюристката» онлайн - страница 77

— Твърде малко?

— Предполагайки, че не правя разлика между жените.

— А правиш ли?

— Разправят, че проявявам селективност.

Тя му отправи пламнал поглед:

— Трябва да съм поласкана?

— Защо си мислиш — каза той меко — че се отнася за теб. Ако правилно си спомням, аз бях избраният, а не обратното.

— Това е самата истина — съгласи се тя, въпреки стягането в гърлото. Би дала всичко, да можеше да си вземе думите назад. Те звучаха оскърбително за нея и твърде много показваха, че ревнува.

— Трябва обаче да ти кажа, че ако бях свободен да те преследвам без ограничения на благодарността и гостоприемството, щях да го правя от момента, когато ме измъкна на корабчето.

Тя спря и се обърна към него, а в дълбините на очите й имаше уязвимост, макар и все още примесена със скептицизъм.

— Така ли?

— Давам ти думата си.

Искаше да повярва на Рене — и в това беше проблемът. Женската й суета се нуждаеше от това уверение.

— Няма значение — каза тя, запазвайки равнодушие с усилие, докато се усмихваше — но е хубаво да го знам.

За Рене имаше голямо значение — колко голямо — той едва сега започваше да осъзнава. Но сега не беше моментът да го казва. Той наведе глава и те заедно тръгнаха обратно към лагера.

Веселбите и танците започнаха, когато падна мрак. Биеха тъпани, а изпълнителите се надпяваха. Индианците пееха ту в дива хармония, ту в дисонанс. Тръстиковите флейти виеха пронизително, децата тичаха и викаха, кучета лаеха. Във въздуха се носеше мирис на печено месо и дим. Лули, пълни с тютюн се предаваха от ръка на ръка, тъй като за чоктау беше немислимо да пушат, без да предложат на всеки, който е около тях да си дръпне. Бъчвите с тафия бяха донесени и чашите правеха кръгове — всеки пиеше колкото иска, но се съобразяваше с тези, които още бяха жадни.

Чоктау се връщаха в селището си на разсъмване на другата сутрин. Те се бяха порадвали на краткото пътуване, но трябваше да се върнат в дървените си жилища, преди други да са ги заели.

Индианките похапваха, смееха се и показваха новите си придобивки — дрехи, блузи, мъниста, които бяха зашили на деколтетата си или нанизали на огърлици, малките огледалца от полирана стомана, които висяха, окачени на верижки на вратовете им. Особено Малкото Краче беше необикновено нагиздена не само с нова копринена пола, но и с хубава шапка с перо.

Нощта беше ясна и леко хладна след топлия ден. Край огъня беше приятно. Пламъците подскачаха високо, посягайки с облизващи езици към звездите, надвиснали ниски и ярки над тях. Лицата на насядалите край огъня отразяваха трепкащите червени и жълти светлини. Радости и мъка се отдръпваха, когато огънят се отразяваше смален в зениците им. Той носеше успокоение, преувеличаваше простора и блатистите земи и води около тях, задържайки ги в малък, сплотен кръг.

Сирен остана сред индианките по време на вечерята и след това, докато гледаха танцуващите мъже.

След известно време по-младите жени с бебета, привързани към гърбовете им и деца, хванати за полите им започнаха да си тръгват, за да приготвят малките за сън. Сирен стана, за да помогне на жена в напреднала бременност с двугодишно бебе на гърба си, после се премести към външния периметър на женския кръг. Тя облегна гръб на едно дърво и постави ръцете зад гърба си. Миризмата на храна, дим и човешки тела тук беше по-слаба, а свежият нощен ветрец в клоните на дърветата издаваше мека и успокоителна музика.