Читать «Авантюристката» онлайн - страница 76

— Напълно незаслужаващ уважение тип, който трябва да бъде избягван на всяка цена.

— Не се шегувам.

Лицето му стана твърдо при острия й тон, а в очите му се мярна сянката на бърза мисъл.

— Разбирам това, но не мога да схвана защо реши, че трябва да ме съветваш. Може и да не съм в най-изгодно положение в пустошта, но са минали доста години, откакто съм се нуждаел някой да ме ръководи в светските отношения.

Тя нямаше да се предаде.

— Трябва ли да сваля защитата заради приказките ти? Те не обясняват защо се срещна с Туше.

Рене се поколеба. Имаше две възможности, които той виждаше пред себе си. Можеше гневно да се отдалечи, което щеше да го отърве от компанията й и беше по-мъдрото, или да я умилостиви, показвайки подчинение. Защо тя се появяваше винаги там, където най-малко я очакваха?

Роклята й прилепваше към бедрата, а вятърът раздухваше нежните къдрици върху лицето й.

— Прости ми — каза той, като наведе глава в изискан официален поклон. — Минали са години, откакто е трябвало да давам отчет за себе си. Това ми подейства на нервите. Истината е, че срещнах този човек на връщане от разходката си.

Това ли беше истината? Много би дала да знае. Не й хареса подозрението, което се беше загнездило в съзнанието й. Нито пък чувството, че й се подиграват, макар че нищо не можеше да направи.

След като тя не отвърна, Рене заговори отново:

— Ще продължим ли? Или предпочиташ да се върнеш? Обещавам, че повече няма да пренебрегвам задълженията си и ще залепна като репей за теб.

— Страхувам се, че това ще се окаже много неудобно — каза тя строго и в следващия момент пожела да не е проговаряла, като видя накъде водят думите й.

— За мен или за теб?

Сирен се обърна и тръгна, така че да не трябва да го поглежда, подхвърляйки през рамо:

— За теб, разбира се.

За Рене не беше проблем да я настигне, но не направи никакво усилие да я задържи, както бе искал, а просто тръгна в крак с нея. Но когато я попита, той я гледаше отблизо.

— Как така?

— Това със сигурност ще попречи на завоеванията ти.

Веждите му се сключиха:

— Моите какво?

— Говоря за Бързата Катеричка. Не е много похвално от твоя страна да се озовеш в обятията й с такава бързина.

— Бързата Катеричка?

— Дъщерята на Малкото Краче, правнучката на Потъналия Дъб. Можеше поне да се поинтересуваш как се казва.

— Не съм — каза той отчетливо — имал удоволствие нито да се запозная с нея, нито да опитам леглото й.

Беше смешно, но тя почувства облекчение. Обърна глава към водата, за да го скрие.

— Не?

— Не. Много ли ще бъде, ако попитам кое те накара да мислиш така?

Тя отговори, макар и с известна неохота.

— И защото едно индианско момиче е заварено да се оправя в колибата си, аз съм заподозрян? Оказваш ми твърде голямо доверие. Или твърде малко.

Думите му бяха сухи, безизразни. Сирен не можеше да разбере дали е развеселен или ядосан. А може би и двете.