Читать «Авантюристката» онлайн - страница 68

— Защо не? Страхуваш ли се от мен?

— Естествено не, но не те искам тук. Не желая покровителството ти. Не можеш ли да го разбереш?

— Не ми липсва интелигентност, или разбиране — което невинаги е едно и също. Ти се изрази пределно ясно. Сега можеш ли да разбереш, че нямам намерение да треперя на мократа земя, заради споразумението ни? Можеш ли да повярваш, че не се опитвам да съблазня страхотното ти тяло, поне в този момент и не възнамерявам да те притискам с нежелано внимание?

— Така ли? — Тя беше възнамерявала думите й да прозвучат язвително, но те прозвъняха смутено.

— Не. Освен, ако ти не го поискаш. В такъв случай ще бъда щастлив да се възползвам, както ти каза и преди.

— Никога!

— Тогава си в безопасност.

— О, да — извика тя, — докато всички считат, че съм твоя.

— Това изглежда неизбежно.

— Не и за мен. Не и ако излезеш и останеш отвън.

Той не отговори. Жилетката му падна на постелката, последвана от нещо по-светло, което трябваше да е риза.

— Спри това — каза тя със стегнат глас, — или ще закрещя така, че всеки мъж, жена, дете и куче ще дойдат тук.

— Ще бъде малко претъпкано, нали? И публично?

— Наистина ще го направя!

— Тогава за предотвратяването на такъв шантаж може да послужи за извинение една целувка. Мисля си колко ми се искаше да го направя по-рано тази вечер, когато ти флиртуваше с капитан Додсуърт.

— Ти си… не съм флиртувала с капитана!

— Беше прекрасна имитация.

Тя разбра, че е позволила да отвлекат вниманието й. Мина й през ума, че викането й нямаше да е от голяма полза, особено ако Бретонови знаеха къде е Рене в този момент.

— Просто се държах приятелски заради търговията.

— Използвайки чара си? Има си дума за жени, които правят това.

— Знаеш много добре, че не съм възнамерявала такова нещо!

Той седна да си свали обувките:

— Знам. Но не всеки познава като мен студената ти натура. Трябва да внимаваш какво казваш.

— Студена натура? Защото не съм паднала в прегръдките ти отново, след като съм опитала от любовта ти? Каква измама!

— Нали? — съгласи се той с равен глас. — Разбира се, винаги можеш да ме опровергаеш.

— Ха! Можеш да излъжеш някоя прислужница или глупава жена на благородник с такава уловка, но не и мен. Не трябва да ти доказвам нищо.

Той свали панталона си и вдигайки завивката, се плъзна под нея.

— Не, не трябва. Всичко, което е нужно, за да ме поставиш на място, е да заспиш.

Мускулите й се стегнаха, когато почувства нахлуването на студен въздух и плъзгането на завивката върху раменете си в момента, която той я придърпа да се завие. Това, което мразеше най-много от всичко, бе неговата самоувереност. Тя не успя да открие начин да излезе от затруднението, в което се оказа, и докато се местеше да намери по-удобно положение, коляното й докосна бедрото му.

В нея изведнъж нещо подскочи. Тя се хвърли към него, бутайки, удряйки.

— Излез — просъска тя. — Излез навън! Остави ме сама.

В миг се оказа по гръб. Въздухът излезе от дробовете й, когато тежестта му притисна гърдите й и долната част от тялото й. Китките й бяха хванати от здрави ръце и извити над главата. Тя остана неподвижна, а всеки мускул в тялото й се стегна на възел; в мозъка й се оформи черно и горящо кълбо от негодувание.