Читать «Авантюристката» онлайн - страница 67

Малкото Краче направи знак отново. Жан въздъхна и затътри към нея. Малкото Краче и той изчезнаха в тъмнината. Възползвайки се от раздвижването, предизвикано от Жан, Сирен го последва.

Нямаше намерение да подслушва. Единствената й цел беше да стигне до постелката си и да се отпусне на нея. Не беше нейна вината, че караницата на Жан и Малкото Краче започна близо до нейния подслон в края на лагера. Тя се беше отпуснала върху дюшека си в тъмнината, напоена с мириса на прясно дърво и тъкмо сваляше блузката си, когато до нея достигна чистият, твърд глас на Малкото Краче.

— Как можеш да казваш, че нямам право след това, което направих за теб? Да не мислиш, че беше толкова лесно? Да не мислиш, че ми харесваше? Ако е така, значи си един побъркан французин. Обеща, че ще ни се отплатиш. Сега искам това малко нещо, а ти твърдиш, че искам много. Не мога да го понеса!

— Бъди разумна, Малко Краче. Не сме богати хора с брат ми.

— Да не би да искам богатства? Не! Може би трябваше да говоря с Гастон. Той много щеше да се заинтересува от това, което щях да кажа. А може би другият щеше да ми плати в злато? Ако беше станало, можеше да използваш стоките, за да…

Сирен се засмя на непристойното предложение на Малкото Краче. Веселостта й бързо изчезна, когато той остро извика и гласовете им замряха. Тя не знаеше някога Малкото Краче да е била толкова настойчива. Обикновено беше весела и спокойна. Нещо беше разстроило индианката и Сирен искаше да узнае какво е. Щеше да попита Жан на сутринта.

Беше спала час, може би два, когато тих шум от стъпки я събуди. Тя остана за момент заслушана. Звукът идваше точно зад нейния заслон, тя го разбра, но той не се повтори. После се чу тихото прошумоляване на кожената завеса, която беше дръпната и някой се наведе да влезе.

— Кой е там? — прошепна остро тя.

— Твоят пазач, Рене.

Думите му бяха сухи. Той беше или ядосан, или пиян, и Сирен не можа да реши, кое от двете е по-лошо. Тя седна, придърпвайки завивката си:

— Какво искаш?

— Ами, да споделя постелята ти. Какво друго?

Сърцето й подскочи.

— Не е смешно.

— Не съм имал такива намерения.

— Имаме споразумение. Очаквам да го спазваш.

Чу се лек шум и тежка дреха, вероятно сако, падна на леглото.

— Ясно е — каза той с нисък глас, — че само Бретонови очакват да бъда с теб. Предложих им да остана на пост с Гастон, но те ме насочиха насам.

— Насочи се някъде другаде.

— Няма къде.

— Не ме е грижа! — извика тя, като се наведе напред в гнева си. — Не можеш да останеш тук.