Читать «Авантюристката» онлайн - страница 55

— Нямаш високо мнение за такива мъже, нали?

— А защо трябва да имам? Те не са приспособени към тази нова страна и е по-добре да я напуснат. Нямаме нужда от тях.

— Откъде си сигурна, че аз съм един от тях?

— Следващото, което ще ми кажеш, ще бъде, че възнамеряваш да си вземеш земя тук и да останеш до края на живота си да я работиш.

Нещо в тона й засегна Рене.

— Кой знае? Може това да ми хареса. Може да предпочитам да бъда далеч от властници, да създам собствено имение в тази девствена земя.

— Да живееш в дървена къща, да се бориш с бурите и наводненията и палещото слънце? Треските и непрекъснатите промени? Москитите и змиите, бълхите и всякакъв вид жилещи и хапещи насекоми?

— Мислиш, че не мога?

— О, можеш, ако наистина го поискаш. Проблемът е, че много малко хора го искат.

Беше странно, но тази идея, която никога не му беше хрумвала досега му се стори в момента привлекателна. Знаеше, без съмнение, че щеше да хареса предизвикателствата на новата земя. За него би било голямо удоволствие да изтръгва живот, а може би и състояние от нея при обстоятелствата, които тя беше описала. Това, разбира се, беше ако решението да приеме предизвикателството зависеше от него, ако беше позволено. Но не беше.

— А ти? — попита той със забележима ирония. — Ще продължаваш ли така да търгуваш с Бретонови? Никога ли не си мислила да си построиш дом?

Тя му отправи предизвикателен поглед.

— Мисля да спечеля достатъчно собствена земя.

— И кой ще я обработва?

— Аз! — отговори твърдо тя. — Или ще си наема един-двама негри да ми помагат.

— Няма да имаш проблем да си намериш съпруг, който да върши работата и да надзирава робите.

— Да, и да продаде всичко зад гърба ми или да го пропие. Виждала съм го преди.

— Как е станало така, че имаш такова лошо мнение за брака? Или за мъжете? — Любопитството му беше искрено, въпреки че въпросът беше зададен с цел.

— Да кажем, че примерите, които съм виждала, са били впечатляващи.

— Благодаря — каза той със сух тон.

Тя му хвърли бърз поглед през ресниците си и погледна настрани.

— Нямах предвид теб.

— Бих искал да повярвам. А какво ще кажеш за брака на родителите си? Не ми се вярва да е бил лош, щом си създадена от него.

Комплиментът беше смущаваш и тя реши да не му обърне внимание.

— Баща ми успя да проиграе зестрата на майка ми, наследството й и много повече, преди да бъде позорно изгонен в колонията. Майка ми умря от последвалите лишения и от срам.

Докато говореше й хрумна, че няма голяма разлика между Рене Льомоние и баща й. Рене не само беше изгнаник, но и притежаваше нещо от бащиния й разпътен маниер. Имаше и други прилики — хубавите дрехи, плътските развлечения в Париж, двусмислените намеци…

— А Бретонови? Чак такъв висш образец ли са за теб, че остана с тях?

— Те ни прибраха, майка ми и баща ми и мен, когато нямаше къде да отидем. Винаги са били добри с мен, почти като семейство. Ако ги напусна, няма да си имам никого.

— Можеш да имаш мен, ако се оставиш на грижите ми. — Той направи предложението, после зачака с някакъв трепет.

— Наистина ли? И за колко време? Докато се отегчиш от мен? Докато се върнеш във Франция? Не, благодаря.