Читать «Авантюристката» онлайн - страница 57

— Всичко? Осъзнаваш ли, че бях на косъм да изгния в най-тъмния ъгъл на Бастилията? Заповедта за задържане беше подписана, вратата на килията здраво се захлопна. Само вмешателството на моя приятел Морпа ме спаси.

— Министърът? Мислех, че той и Ла Помпадур са заклети врагове?

— Врагове са. Нужно е било само Морпа да каже в присъствието на любовницата на Луи, че е сигурен, че предпочитам Бастилията, изчезването ми, в която ще бъде завършек на легендата, равна на тази за Дон Жуан, пред това да бъда изгонен в Луизиана, където жените са или стари, или грозни. Документът е бил изготвен на момента.

— Стари? Грозни?

— Грешка, за която ще трябва да простим на Морпа. Но го е направил за добро, така си мислех.

— Разбирам.

Тя не му вярваше. Имаше нещо, което той криеше зад дръзката си поза на човек на удоволствията. Тя не знаеше какво беше то, но възнамеряваше да разбере.

— Грешка — повтори той, — която ми достави голямо удоволствие.

Рене разбра, че тя не е убедена. Искаше му се да може да й каже истината, но беше сигурен, че това няма да я накара да мисли по-добро за него.

— Кажи ми — подзе тя с крехък глас — какво правеше във Франция? Като изключим прелъстяването на чувствителни жени, разбира се.

— Да правя ли? Ами изпълнявах задълженията си във Версай. Също ловувах, посещавах балове, играех по малко — обикновени неща. — Нямаше нищо лошо да признае толкова истина.

— Имаш ли имение?

— По-правилно ще бъде да се каже, че баща ми има, въпреки че получавам приходите на част от именията.

— Какво мисли баща ти за твоето изгнание?

— Нямах време да го попитам, преди да бъда набутан в кораба и заключен в каютата. Сигурен съм, че ако го попитат ще каже, че се надява това да ме поправи, въпреки че не би заложил много на тази нарежда.

В тона му се долавяше нотка, която й показа, че е напипала нерв.

— Предполагам, че полага усилия да ти простят?

— Защо трябва да предполагаш такова нещо? Аз не съм единственият му син, нито дори най-големият. Ние бяхме петима, но един умря като дете, а друг е инвалид. — Той я гледаше толкова отблизо, докато говореше. — Все пак останаха достатъчно да продължат рода и без мен.

— Това ли е единственото съображение, което го движи?

Измина доста време, преди Рене да може да успее да върне вниманието си на това, което тя каза. Възможността за реакция беше малка. Липсата й не доказваше нищо.

Той каза:

— Може би имаш предвид бащината любов? Но аз опетних честта на семейството и съм лишен от това чувство. Би ли желала да попълниш загубата?

Той нежно раздвижи ръката си върху нея, вдигайки я нагоре, сякаш щеше да вземе в длан изпъкналата й гърда.

— Не! — Сирен хвана ръката му и я свали от тялото си като някакво досадно насекомо. — Всичко ли с теб води до това?

— Почти всичко — призна той, гледайки как се повдига и спуска деколтето й. Евтината материя беше полуизсъхнала, докато бяха разговаряли. Вече не прилепваше с такава разсейваща яснота, моделирайки всяка форма. Блаженство беше, че в последния си отговор, поне ще се отнасяше до Сирен Нолте, той не беше излъгал.