Читать «Авантюристката» онлайн - страница 54

Някъде се обади птичка — лек, игрив звук. От дървото зад тях падна суха съчка, изшумолявайки между клоните. Сирен усети равното биене на сърцето на Рене и повдигането и спускането на гърдите му при дишане. Собственият й пулс беше накъсан. Чувството на празнота, зародило се в долната част на тялото й, се плъзна нагоре. Когато допълнителната опасност на ситуацията започна да добива контури, тя побърза да прошепне:

— Защо… защо ме последва? Защо напусна лодката?

— Аз бях този, който ти каза да стреляш, иначе нямаше да паднеш през борда. И най-важното, ако си спомняш, че ти казах — помислих си, че трябва да те спася.

— Щях да стрелям и без това.

— Щеше ли? Но вината все пак е моя.

— Съвсем не — настоя тя. — Във всеки случай съм изненадана, че Пиер и Жан ти позволиха да го сториш.

— Вместо да го направи някой от тях? Нямаха избор — бяха заети в този момент.

— Но ти трябва да си бил достатъчно бърз, за да ги изпревариш.

Той повдигна вежди:

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Ти си под мое покровителство.

— Със сигурност то не се простира чак дотам.

— Защо мислиш така?

— Това е съвсем друго нещо! — Тонът й беше сърдит, защото подозираше, че той я прелъстява.

— Тогава какво е?

— Не си длъжен да ми спасяваш живота.

— А какво ще кажеш за право?

— Също! Държиш се така, сякаш ти принадлежа.

— А не е ли така?

— Не! — Тя се подпря на лакът, очите й бяха твърди от гняв, а гласът й свистеше тихо. — Не ме интересува какво казват Пиер и Жан — аз принадлежа на себе си. Благодарна съм, че скочи след мен, но това не означава, че приемам някаква част от сделката, която сключи с тях.

— Какво стана — измърмори той, а в сивите му очи се надигаше усмивка — със съюзяването? С нуждата ни един от друг?

Лицата им бяха само на няколко инча едно от друго. Погледът на Сирен попадна върху устните му. Тя почувства магнетичната сила на привличането, бавното им притегляне. Нужно бе съвсем малко, едно леко помръдване, разтваряне на устните й и устните им щяха да се съединят. Знаеше го.

Тя бавно и дълбоко си пое въздух и се отпусна обратно на земята.

Загледа се в клоните на миртата. Когато заговори, гласът й беше безизразен.

— Какво искаш?

— Теб, разбира се.

Отговорът беше дързък, необмислен, защото сега Рене не можеше да мисли. Чувстваше се като че ли стои на ръба на пропаст и земята пропада под краката му. Трябва да свикне да не подценява тази жена. Ще се научи по друг начин.

— О, моля те — произнесе тя язвително. — Не те е грижа за мен, нито за търговията. Просто си като останалите. Би останал в Луизиана, колкото трябва, но в минутата, когато ти разрешат да заминеш, ще вземеш кораба обратно за Франция и ще целунеш каменния кей, когато стъпиш на брега. Ще бързаш за Париж и с години ще разказваш на чаша вино каква варварска земя е тази и какви странни създания и недодялани хора живеят тук.