Читать «Авантюристката» онлайн - страница 53

Искаше й се да го засегне отново, но нямаше сили. Освен това трябваше да говорят тихо, докато не разберат къде са индианците.

— Наистина помислих, че си някой от индианците.

— Разбирам и това — каза кратко той. Вдигна от земята ножа, който й беше взел от ръката и й го подаде с жест на заучена учтивост:

— Оръжието ти, ако все още си решена да го използваш.

Тя извади ръката си изпод сакото и взе ножа.

— Не ставай смешен!

— Винаги може да се наложи. — Когато тя мрачно го изгледа, без да отговори, той рязко продължи. — Съжалявам, че те ударих. Изглеждаше ми необходимо, и аз просто… го направих, преди да помисля.

— Няма значение. — Смущението я караше да говори кратко. — Нищо лошо не се е случило. А какво стана с другите?

— Последното, което видях, беше, че дръпнаха напред и завиха. Диваците трябваше да ги пуснат.

— Пиер и Жан ще се върнат за нас.

— Да, когато могат.

И ако са в състояние. Никой не произнесе думата, но и двамата го прочетоха в дългия поглед, който си размениха. Те не смееха да запалят огън, за да се стоплят и да изсушат дрехите си. Нямаха оръжие, освен ножа на Сирен, нямаха прикритие, нито нещо за ядене. Да се преместят на друго място, означаваше, че могат да попаднат на индианците, ако те отстъпваха, или ако бяха победили и се връщаха да ги търсят. За момента не можеха да направят нищо друго, освен да лежат тихо и да чакат.

Ситуацията не беше приятна. Не беше само от вятъра, който шумолеше в листата над тях, изпращайки тръпки във влажната плът и правейки дрехите им леденостудени, нито от неравната земя с листа и остри съчки, които бодяха все повече с всяка изминала минута. Беше от принудителната близост, допира на бедро в бедро, гърди в гърди. Това напомняше неща, които беше по-добре да бъдат забравени… беше почти непоносимо.

— Добре ли си?

— Достатъчно добре — отговори Сирен със затворени очи. Мислеше си, че Рене я наблюдава, подпрял глава на ръката си, но не си даде труд да се увери.

— Сигурна ли си?

Тя повдигна клепачи, заинтригувана от интонацията му.

— Да, защо?

— Не съм очаквал да приемеш ролята си толкова спокойно.

— Имаш предвид, че лежа тук с теб? — Тя почувства как я залива горещина.

— С една дума — да.

— И на двамата ни е студено, освен ако ти не си имунизиран срещу влиянието на времето. Би било излишна жертва да го отричаме или да стоим на разстояние. Нуждаем се един от друг, от малкото топлинка, която можем да си дадем.

— Много практична гледна точка.

— Тук, сред природата, човек се научава да бъде практичен, да се съюзява с другите, независимо от… разликите. Онези, които не го правят, умират.

— Нямам намерение да умирам. — Той откри, че има намерение да го осъществи с пламенност, каквато беше прилагал към малко неща в живота си. Намерението му беше да открие в какво тази жена беше различна от всички други.

Не можеше да си спомни за друга някоя, която би приела присъствието му след това, което беше направил, без да крещи от ярост или да се изплъзва уплашено от него, някоя, която да се примири с неудобството на положението, без да се оплаква или да изисква той да направи нещо, и със сигурност никоя, със смелостта да предложи помощта си в отблъсването на индианците. Такава жена не беше виждал. Тя можеше да изглежда хубава дори и във вида на полуудавена русалка.