Читать «Авантюристката» онлайн - страница 52

— Стреляй, Сирен, стреляй! — изкрещя Рене.

Нямаше друг избор, въпреки че разбра, че е сгрешила в момента, когато мускетът изгърмя. Шомполът полетя като стрела, пронизвайки индианеца, но отката от стрелбата я отхвърли назад. Пирогата се наклони. Тя хвърли мускета, опитвайки се да запази равновесие, но не успя. Падна във водата със силен плясък. Водата се затвори над нея и я повлече надолу. Звуците на битката, виковете, стенанията и гърмежите затихнаха, когато лодките се отдалечиха от течението.

Шокът от изхвърлянето в леденостудената вода остави Сирен да се носи неподвижна няколко дълги секунди, но после тя почувства силна нужда от въздух. Зарита с крака, изхвърляйки се към повърхността. Измъкна се колкото да види трите лодки, насочени към завоя. Те се отдалечаваха и пирогите отново бяха напред.

После до нея се чу тих плясък. Беше хваната от здрави ръце и притеглена към силно, стройно тяло. Водата заля лицето й, запуши носа й и почти я задуши.

Ножът беше в калъф на кръста й. Тя го измъкна и се опита да вдигне за удар. Мъжът се изплъзна в последния момент. Китката й беше хваната, извита — тя отплесна ножа; замахна с юмрук и усети твърда плът и кост. Двамата се потопиха. Теглена надолу с крака, преплетени с тези на мъжа и затруднени от полата, тя не можеше да си поеме въздух. Когато отново се издигна, се разкашля, заслепена от вода.

— Всичко е наред. Извадих те. — Гласът беше дрезгав от тревога и твърде познат. Рене! Трябва да е бил изхвърлен от пирогата с нея.

— Остави ме, по дяволите! — Тя го ритна.

— Опитвам се да ти помогна. Стой мирно, докато не сме се удавили и двамата.

— Не се нуждая от помощ — изпъшка тя в отчаян гняв и надигаща се паника, чувствайки, че потъва отново. Дръпна се от хватката му, почти потопявайки го в отчаяната нужда да се освободи от него. — Аз мога…

Тя не успя да довърши. Ударът дойде като отникъде. Почувства болка в брадичката си, после изчезна всичко, освен плуващата сива тъмнина.

6.

— Ти можеш да плуваш. Това се опитваше да кажеш.

Сирен погледна Рене, който се беше навел над нея. Сивите му очи бяха мрачни, все още присвити от загриженост, а кичур коса, черен и блестящ, закриваше челото му. В думите му, които прозвъняха в ушите й се чувстваше обвинение. Челюстта я болеше, тя усещаше всяка костичка от тялото си безсилна. Лежеше на земята върху вечно зелена мирта. Дрехите й бяха тежки от влага, а от косата й капеше вода. Беше й студено, но не мръзнеше. Намираше се в прегръдката на Рене, който беше обвил ръце около нея под влажното сако, с което бяха завити и двамата.

Тя рязко се опита да се изправи, но падна назад с уморена въздишка. Плътно затвори очи:

— Копеле такова — изстреля тя през стиснати зъби. — Ти ме удари.

— Опита се да ме убиеш, и по дяволите — почти щеше да успееш.

— Защо не? Ти се опитваше да ме удавиш.

— Опитвах се да те спася. — Гласът му беше мрачен.

— Благодаря много. Бях напълно способна да го направя и сама.

— Сега го разбирам. Само една на хиляда жени може да плува и ти се оказа една от тях.